Биан се взря в очите му и попита:
— Е?
Той сви рамене, като че не разбираше какво се иска от него. И тогава изневиделица карабината на Биан изгърмя. В тясното пространство изстрелът отекна като топовен гърмеж и мисля, че всички бяхме изненадани и зашеметени.
Пристъпих към Биан, но тя се обърна и каза:
— Ох, дявол да го вземе. Беше злополука.
— Злополука?
— Карабината… Бях махнала предпазителя и… аз… сигурно пръстът ми… Ох, по дяволите.
Нервния лежеше на пода, стискаше окървавеното си ляво коляно, гърчеше се и мънкаше нещо на арабски. Прекрачих към него, но Биан каза:
— Шон, моля те, стореното — сторено. Остави на мен.
Изглеждаше изненадана и потресена, че го е простреляла. Наведе глава към него и изрече нещо на арабски. Но звучеше малко грубо за извинение; всъщност звучеше като заплаха и той бързо отвърна с нещо, което напомняше мучене на ранено животно.
— Каквото и да си намислила, прекрати го веднага — наредих аз.
Без да ми обръща внимание, тя подритна падналия човек. После грубо му каза нещо на арабски.
— Добре… да… да… — отвърна той. — Говоря английски. Но не много добре. Не стреляйте, моля ви.
Биан се отдръпна и попита:
— Кой от тези хора е Али бин Паша?
— Ох, ооох, коляното ми… Ох, много боли… Аз…
— Отговаряй. Кой е?
— Кой… как е името?
— Али бин Паша. Посочи го.
Стиснал коляното си, човекът се залюля насам-натам. Изглеждаше замаян от жестоката болка. Накрая каза:
— Аз. Аз съм този човек, когото търсите… този Али бин Паша.
— Лъжец.
— Не, това е истина. Моля ви, не стреляйте пак. Моля ви…
— Ти не си Бин Паша. Ако не го посочиш, ще ти пръсна мозъка.
От една страна, трябваше незабавно да я изхвърля от стаята; от друга, исках да чуя отговора на този тип. Може би изстрелът наистина бе злополука, а понякога нещастието е за късмет. А ако не беше случайност? Наистина ли се канеше да пръсне главата му?
Тя грубо натисна с цевта раненото му коляно. Той се сгърчи и изрева от болка.
Това сложи край на колебанията ми. Бързо прекрачих към нея с намерение да й отнема оръжието.
Но на Костеливия орех му бе хрумнала същата идея, а той стоеше по-близо. Хвърли се върху Биан, която не му обръщаше внимание и бе допуснала грешката да се приближи до пленниците.
Преди да направя и крачка, той сграбчи Биан изотзад и притисна карабината върху гърлото й. Дърпаше нагоре с крясъци „Аллах акбар, Аллах акбар“. Краката на Биан се отлепиха от пода. Тя се бореше, риташе, но онзи бе едър и силен — подмяташе я, както бясно куче размахва парцалена кукла.
Завъртях карабината и стоварих приклада върху челото му. Раздаде се зловещ пукот и главата му отхвръкна назад, но той не разхлаби хватката. От устата на Биан вече излиташе само глухо хъркане.
Отново замахнах с приклада, ударих по-силно и разбрах, че съм улучил слабо място, защото той изпухтя шумно. Изтърва Биан и със стон рухна на колене.
Биан също се свлече на колене, кашляйки задавено.
Този път Шон Дръмънд също бе изпуснал от поглед заплахата по фланговете. Рязко се завъртях и насочих карабината срещу двамата до стената, които бавно пристъпваха към мен.
— Недейте!
Те явно разбраха — ако не мен, то карабината, защото застинаха на място.
След малко Биан се надигна от пода. Взе оръжието си и насочи очи към Костеливия орех, който вече нямаше грижа за нищо друго освен за бликащата от челото му кръв. Каза му на арабски нещо кратко и рязко. Той бавно се изправи на крака и отстъпи до стената.
— Добре ли си? — попитах я аз.
— Малко…
Тя не довърши и се загледа някъде в пространството.
— Да не би…
— Не, нищо ми няма. Малко съм замаяна… задъхана…
Преди да кажа още нещо, тя се завъртя надясно и — бам, бам, бам — двама пленници рухнаха един подир друг на пода. Гледах ту нея, ту тях. Сега двама от пленниците също като Нервния лежаха долу, стискаха коленете си, гърчеха се и виеха от болка. Третият — онзи, когото наричах Хладнокръвния — бавно се свличаше надолу и гледаше Биан с умерена изненада. Не личеше да го боли.
Аз също се втренчих в Биан. Тя извърна очи.
— Какво направи?
След като не получих отговор, отговорих си сам:
— Току-що стреля по невъоръжени пленници.
Тя се озърна към мен и за миг се почудих дали не е дошъл и моят ред.
— Предай ми оръжието си, Биан.
Вместо да подаде карабината, тя каза:
— Не ги убих.
— Оръжието. Веднага!
— Направих каквото трябваше. И успях.
Тя изправи глава и за момент сякаш се вгледа в онова, което беше извършила. Аз наблюдавах лицето й и видяното не ми хареса; би трябвало да изглежда потресена или разярена, но вместо това ми се стори, че напълно владее емоциите и чувствата си. Всъщност изглеждаше едва ли не безучастна. Накрая изрече с удивително спокоен глас: