— Шон, моля те. Слез долу. Кажи на Ерик веднага да доведе хората си.
— Ти слез долу. Няма да те оставя сама с тия хора.
Без изобщо да коментира нареждането, тя каза:
— Дай ми фереджето си, ако обичаш.
Мислех, че ще го използва, за да спре кръвта от раната на някого от простреляните. Подадох й го, като стъпвах предпазливо и не изпусках от поглед оръжието й. Тя обаче се наведе и запуши устата на Нервния, който хленчеше и изглеждаше готов да напълни гащите.
После вратата се отвори с трясък и въпросът кой от нас да слезе долу автоматично отпадна. Ерик и двама от хората му нахълтаха в канцеларията с насочени към нас карабини.
— Няма страшно — извиках аз, преди някой да допусне грешка. — Владеем положението.
Ерик отпусна оръжието и огледа телата на пода.
— Какво става, по дяволите? — попита той. Не очакваше отговор и продължи с яростен тон: — Не ви ли казах да си държите оръжието на предпазител? Мамка му — тия изстрели се чуха из половината град.
Погледнах го, после погледнах Биан и изведнъж разбрах какво бе направила… и което е по-важно, защо. В посланието на Шараби до Даниълс се споменаваше, че Али бин Паша е загубил левия си крак и затова Биан бе стреляла в коленете им. Прост и ефективен начин да определи чий крак е истински и чий не.
Обърнах се към Ерик и казах:
— Превържете ги, сложете им белезници и запушете устата на всички.
— Не си познал! Тия изстрели ще вдигнат на крак всички бунтовници в околността. Време е да изчезваме — незабавно.
— Направи го. — Посочих Нервния и после Хладнокръвния, тоест Али бин Паша, който ме зяпаше от пода с пресметлив поглед. — Това са щастливците, които ще пътуват на наши разноски.
— Да не си се побъркал? Слушай, след около две минути целият град ще ни погне.
Погледнах го втренчено. Той отвърна със същия поглед. После поклати глава и се обърна към хората си.
— Добре. Побързайте.
Но Али бин Паша имаше други идеи. Той изведнъж скочи на крака и се хвърли върху Биан, която дотолкова се бе увлякла в нашия разговор, че стоеше с гръб към него.
Издърпа карабината от ръцете й и се завъртя. Всичко стана тъй ненадейно, че преди да помръдна, зърнах пред себе си дулото на оръжието.
В този кратък миг видях, че безразличието е изчезнало от лицето на Али бин Паша; устните му се кривяха в злобна усмивка, а тъмните му очи пламтяха от люта ненавист.
Здраво стиснах клепачи, чух гърмеж и се смаях, че не усещам как мозъкът ми изхвръква от черепа.
Когато отворих очи, Бин Паша бе навел оръжието към пода и ме гледаше също тъй смаяно. После се свлече на колене и изтърва карабината.
— Не стреляйте! — изкрещях аз. — По дяволите… не стреляйте по него.
Късно. Ерик вече го бе прострелял.
Пристъпих напред и ритнах карабината настрани от коленичилия Бин Паша. Той се олюляваше. Погледна ме, после сведе очи към корема си, където от малка дупчица в ризата му бликаше тъмна кръв. Изглеждаше леко изненадан и силно раздразнен.
Повалих го по гръб, коленичих и силно притиснах раната с длан. После изрекох, без да се обръщам конкретно към някого:
— Дайте превръзка. Веднага.
Биан ми подаде превръзка и попита:
— Зле ли е?
— Не знам. Кърви равномерно, нали? Значи няма засегната артерия. Това е добре. Но може да е разкъсан някой от важните органи.
Разкъсах тениската му и огледах раната. Той беше изпаднал в шок и мънкаше нещо неясно — може би проклятия или молитви.
Дупката се намираше на седем-осем сантиметра вляво от пъпа. Опитах да си припомня гимназиалните уроци по анатомия. Какви важни органи се намираха там? Бъбреци? Далак. Със сигурност имаше черва, а това означаваше риск от инфекция. И от личен опит си спомнях, че една рана там много боли.
Пъхнах ръка под него и опипах. Нямаше изходна рана. Значи добрата новина беше, че има само една външна рана, през която да губи кръв. Лошата — че така или иначе пак я губи, само че вътре.
Притиснах марления тампон върху дупката на корема му, преметнах връзките отзад и ги стегнах здраво.
В това време Ерик и хората му запушиха устата на пленниците с парцали, превързаха ги и стегнаха китките им с найлонови ремъци, каквито употребяват полицаите. След по-малко от минута всички бяха обездвижени и вече нямаше риск да умрат от загуба на кръв, което щеше да ни спести поне едно обвинение пред евентуален международен съд.
Озърнах се към Биан. Тя също ме погледна и кимна. Не беше нито времето, нито мястото да го обсъждаме, но и двамата знаехме, че току-що отношенията ни са се променили.