После вдигнах лъча нагоре и се изненадах от съвсем младичкото, почти детско лице на лейтенанта. Колкото по-дълго служа в армията, толкова по-млади стават лейтенантите. Но младшият офицер в армията е странно същество, надарено с власт и отговорности, далеч надхвърлящи скромните му запаси от житейски опит и мъдрост. Някои реагират на това с благоразумна скромност, други със самоубийствена липса на самочувствие, а трети с нелепата илюзия, че всичко им се полага по право. За в случай, че още не съм се досетил към коя категория спада, лейтенант Бери кресна:
— Махни проклетата светлина от очите ми.
Добродушно отвърнах:
— Добро утро, лейтенант Бери. Чудесен ден, не смятате ли?
— Кой си ти? — попита той заплашително.
— Вие изпълнявате длъжността командир на тази рота, нали?
— Кой си ти, мътните да те вземат? — повтори той.
— Не смятате ли, че щях да отговоря още първия път, ако ви влизаше в работа?
— Аха… умник — каза той, проявявайки учудваща прозорливост. След малко нареди: — Вдигни ръце.
— И защо да го правя?
— Защото ти заповядвам.
— Смешна причина.
— Тъй ли? Ще заповядам да те застрелят. И това ли е смешно?
След като отново не вдигнах ръце, той се озърна през рамо и заповяда на двамата пехотинци:
— Претърсете това говедо и му сложете белезници. Ако окаже съпротива, употребете сила.
Преди пехотинците да помръднат, аз казах на лейтенант Бери:
— Сега е време да тракнеш с токове. — Насочих лъча на фенерчето към собствения си ревер.
Видях как цялата самоувереност се изцеди от лицето му, докато осъзнаваше, че си има работа с полковник. За момент изглеждаше объркан и неуверен какво да предприеме, сетне като всеки дребен тиранин инстинктивно премина в другата крайност — изпъна се мирно и козирува със замах.
Не отвърнах на поздрава.
— Лейтенант, току-що оскърби и заплаши със смърт старши офицер. — Завъртях се към Ерик. — Ти си свидетел, нали?
— И още как. Ругаеше те. Дори искаше да те убие.
— Да, не му мърдат десет-петнайсет години в „Левънуърт“.
— Сър, аз не знаех кой сте… не разбрах, че…
— Не, боя се, че това не оправдава поведението ти.
— Едно искрено войнишко извинение ще свърши ли работа, сър?
— Ни най-малко.
— Ами… аз…
— Лейтенант, запознат ли си с параграф 834?
Той погледна първо мен, после Ерик. Обясних:
— Възпрепятстване, осуетяване или застрашаване на важна военна операция. Във военнонаказателния кодекс заема второ място след държавната измяна и се наказва с доживотен затвор.
— Но… аз не знаех…
— Незнанието не е оправдание, лейтенант. Имаш ли радио?
— Да, сър.
— Къде?
— В командирската кола.
Сега гласът му определено трепереше. Явно лейтенант Бери почваше да осъзнава, че на бойното поле има и други заплахи освен куршумите.
— Свържи се със своята част — наредих аз. — Предай им, че ще минат три цивилни автомобила. Да не им пречат по никакъв начин. — След съвсем кратка пауза добавих: — Искам да козируват при преминаването на всяка кола.
— Но, сър, аз дори не знам кой сте.
— Аз съм човекът, който може да ти съсипе живота. Имаш две секунди. Решавай.
Лейтенант Бери използва напълно двете секунди, после се втурна към бронираната кола да даде заповеди на морските пехотинци, а ние с Ерик се върнахме в нашата. Ерик включи на скорост и бързо потеглихме през позициите на ротата. Забелязах, че всички войници са взели за почест.
Ерик се изкиска.
— Наистина ли си юрист?
— Защо питаш?
— Параграф 834. Няма такъв параграф.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен… О…
И двамата се разсмяхме.
След малко Биан подкани Ерик:
— Побързай. Дишането на пленника отслабва.
Точно в този момент зад нас избухна поредица от мощни експлозии и в небето сякаш лумна гръмотевична буря, пратена от някакъв много сърдит Бог, макар че това бе само встъпление, предчувствие за идващото тепърва.
22
Останалата част от пътуването до летището отне четирийсет минути, през които Бин Паша изпадна в безсъзнание и дишането му стана неравномерно. На входа на летището минахме през още един контролен пункт, обслужван от разтревожени цивилни охранители, които ни пуснаха да минем без затруднения.
После Биан упъти Ерик към един закрит хангар, където ни чакаше голям лъскав реактивен самолет. Вратата беше отворена, а стълбичката спусната, значи навярно вътре имаше някого. Изкачих се и влязох, за да потърся лекаря. Беше горещо и задушно, а от екипажа нямаше и следа.
Отдясно имаше просторен салон с дървена ламперия, разкошен син килим, голям видеоекран, стъклена заседателна маса, удобни кресла около нея и грамаден кръгъл диван с плюшена тапицерия. Минах по-назад и попаднах в също тъй екстравагантна столова с дълга махагонова маса, махагонови столове и впечатляващ свещник, който приличаше на кристален, но всъщност се оказа от пластмаса. Следваше кабинет с голямо бюро и всевъзможни чудеса на електрониката.