— Не заслужавам такова отношение.
— Тъй ли?
— Искам да знаеш защо. Важно е за мен, Шон. Истината — готов ли си да я чуеш?
Не отговорих и тя продължи:
— Бяха ни останали две минути. Знаех, че Бин Паша е без ляв крак, и предполагах, че носи протеза. Помниш писмото, нали? Затова… затова прострелях краката на всички. Получи се, нали?
Вече се бях досетил за това.
— Не ти ли хрумна, че трябва само да им запретнеш крачолите?
— Да, но…
— Но беше по-лесно да ги простреляш.
— Не, аз… това беше… една от най-трудните постъпки в живота ми.
— Но се погрижи да изглежда толкова лесно.
— Освен това осъзнах, че ако оставим тия хора невредими, те ще могат и занапред да се бият с морските пехотинци. Те са опасни типове, закоравели терористи, убийци.
— Приключи ли?
— Не още. Не казвам, че постъпката ми беше законна. Не беше. Знам. И все пак вярвам, че постъпих правилно. Ако така съм спасила живота на един-единствен американски войник…
— Точно затова армията се е погрижила във военните съдилища да има и офицери с боен опит.
— Какво говориш?
— Те разбират невероятното напрежение, възникващо в битката, познават причините за погрешна преценка и изкушенията да оправдаеш спорното поведение. — Отворих една врата, но това се оказа кухнята. — Запази си приказките за тях.
— Шон, казвам ти истината. — Тя помълча и попита: — Според теб защо го направих?
— Може би не си издържала. Може би имаш натрапчиви лоши спомени от предишното идване тук, омраза към арабите, психическа умора… Възможности колкото щеш. Всъщност не знам. И не ме интересува.
Продължих към пилотската кабина и спрях пред първата врата отдясно. Отворих я и влязох.
— Знаеш ли какво си мисля? — попита Биан и упорито ме последва в новото помещение, вероятно салонът за екипажа. — Това не е твоя война. Как го каза? Поправи ме, ако цитирам погрешно. Просто новина, забутана между прогнозата за времето и спорта. И не описваше само реакцията на американското общество, но и своята.
Нямаше сгъваеми легла, но видях една врата, зад която трябваше да има килер.
Биан продължаваше:
— Ти си просто случаен минувач, безпристрастен наблюдател, турист по неволя, без емоционално обвързване. За мен не е така. Както и за всичките сто и петдесет хиляди войници и морски пехотинци, пратени да се сражават. Това е живот, това е смърт и така трябва да се играе.
— Глупости.
— Ти дори не искаше да дойдеш. Тук си само защото двете с Филис те накарахме да се засрамиш.
Вярно. И точно затова ми беше мъничко по-лесно да дам вярна оценка. Бях минал през свои войни, свои сражения — Панама, първата война в Залива, Могадишу — и както казваше баща ми за неговите войни, това бяха последните истински войни. Да, нямах емоционална обвързаност със сегашната — например симпатия или антипатия; разбирах я, просто не го показвах. Без да поглеждам Биан, аз отворих вратата и наистина открих сгъваемо легло.
— Погледни ме, Шон — каза Биан.
Погледнах я.
— Ако бях някаква развалина със скапана психика, щях да убия онези хора. Не можех… и не го направих. Преднамерено ги прострелях. Не можех да го обясня. Ако беше бойна ярост или тлееща расова омраза, сега онези нямаше да са просто ранени, а да лежат в гроба.
Сграбчих сгъваемото легло и се опитах да го измъкна. Беше твърде голямо и неудобно за носене.
— Помогни ми — помолих аз.
— Кажи ми какво смяташ да правиш.
— Ще те докладвам.
— На кого?
— Когато реша, ще узнаеш първа.
— Арестувана ли съм?
— Засега не. Но се смятай за поставена под стража.
— Искам да довърша това… аз… трябва да го довърша.
— Не мога да ти поверя пленници, Биан. Едва ли е нужно да ти обяснявам защо.
— Значи не разсъждаваш нормално. Няма да се справиш без мен. Знаеш го.
— Така ли?
— Да. Колко живота ще спасим, ако накараме Бин Паша да проговори? Ти… Това е много важно за мен. Хайде де, вече постигнахме толкова много. — Тя усети, че се колебая, и каза: — Ще постъпваш по съвест, след като свършим, става ли? Мисията на първо място, нали така? Помниш ли поговорката за бебето и мръсната вода? Какво повече мога да направя?
— Изчерпа ли си запаса от шаблони?
— Знаеш, че не съм.
Погледнах я и въпреки гласа на здравия разум казах:
— Обещай да не стреляш по никого.
Тя се усмихна и сложи ръка на сърцето си.
— Обещавам.
— Никакво малтретиране.
— И комар няма да смачкам без твое съгласие.
— Дори до тоалетната няма да ходиш без разрешение.