Знаех, че рискувам, като го наричам така, но си помислих, че само така ще го накарам да ми повярва. Така и стана. Вместо да ме набие, този дангалак се ухили широко. Казвам ти, че никога не съм го мразила така, както го мразех в оня миг.
— Свършено ли е? — попита той.
— Свършено — отговорих му аз.
— Къде са останките? — попита той.
— Ти какво си мислиш? — казах аз. — По средата на пътя към Ийст Ривър, най-вероятно.
Той се доближи до мен и се опита да ме целуне. Боже мой! Да ме целуне! Отвърнах лице и той ме удари по главата, но не силно.
— Ще видиш, че аз знам по-добре — каза той. — Ще има достатъчно време за деца по-късно.
След това той отново излезе. Два дни по-късно той и приятелите му се опитаха да ограбят магазина за алкохолни напитки и пистолетът му избухна в лицето и го уби.
— Ти мислиш, че си омагьосала оня пистолет, така ли? — попита Дарси.
— Не — каза спокойно Марта. — Тя го е направила… чрез мен, може и така да се каже. Тя знаеше, че не съм в състояние да си помогна сама и направи така, че да си помогна.
— Но ти мислиш, че пистолетът е бил омагьосан?
— Не мисля, а съм сигурна — каза Марта спокойно.
Дарси отиде в кухнята за чаша вода. Устата й изведнъж бе пресъхнала.
— Това е наистина краят — каза Марта, когато се върна. — Джони умря, а аз родих Пийт. Чак когато бременността ми напредна така, че не бях в състояние да ходя повече на работа, разбрах колко много приятели съм имала. Ако съм го знаела по-рано, щях да напусна Джони много по-рано… а може би не. Никой от нас не знае начина, по който светът работи, независимо какво мислим или казваме.
— Но това не е всичко, нали? — попита Дарси.
— Добре, има още две неща — каза Марта. — Незначителни неща. Но от вида й изобщо не можеше да се направи извод, че са незначителни, помисли си Дарси.
— Отидох у Мама Делорм около четири месеца след като Пийт се роди. Не исках, но въпреки това го направих. Носех двадесет долара в един плик. Не можех да си го позволя, но знаех, че тези пари й принадлежат. Бе тъмно. Стълбите изглеждаха по-тесни отпреди и колкото по се изкачвах, все повече долавях миризмата й и миризмите на мястото: изгорени свещи и изсъхнали тапети и канеления аромат на чай.
Чувството, че правя нещо насън, че съм зад стъклена ме обзе тогава за последен път. Отидох до вратата й и почуках. Не последва отговор, затова почуках пак. Отново не последва отговор, така че се наведох и пъхнах плика под вратата. Гласът й дойде отдясно от другата страна, сякаш и тя бе коленичила. Никога не съм се изплашвала повече в живота си, както тогава, когато от цепнатината под вратата се разнесе оня гъгнив глас — сякаш чувах глас, който се разнася от гроба.
— Ще бъде прекрасно момче — каза тя. — Ще стане като баща си. Като естествения си баща.
— Донесох ти нещо — казах. — Едва чувах собствения си глас.
— Пъхни го отдолу, мила — прошепна тя. Пъхнах плика под вратата и тя го изтегли. Чух как тя го разкъсва и чаках.
Просто чаках.
— Достатъчно е — прошепна тя. — Отиди си оттук, скъпа и никога не се връщай отново при Мама Делорм, разбра ли?
Излязох и изтичах от онова място с цялата бързина, на която бях способна.
Марта отиде до библиотеката и се върна след минута или две с книга с твърда обложка. Дарси веднага бе впечатлена от обложката на тази книга. Това бе „Блясъкът на небето“ от Питър Джефърис и на корицата бяха изобразени двама войници, които минираха вражески бункер. Един от тях държеше граната, другият стреляше с автомат.
Марта бръкна в синята си брезентова чанта и извади книгата на сина си, махна хартията, в която тя бе опакована и я постави внимателно до книгата на Джефърис. „Блясъкът на небето“, „Блясъкът на славата“. Една до друга, сравнението бе неизбежно.
— Това бе другото нещо — каза Марта.
— Да — каза Дарси неуверено. — Те наистина си приличат. А какво е съдържанието им? И то ли е напълно…
Тя се обърка, спря и погледна към Марта изпод миглите си. Успокои се, като видя, че Марта се усмихва.
— Искаш да ме попиташ ме дали синът ми е преписал книгата на оня проклет мръсник? — попита Марта, без ни най-малка сянка на смущение.
— Не! — каза Дарси, може би прекалено бързо и енергично.
— Освен, че и двете са посветени на войната, нямат нищо друго общо — каза Марта. — Те са толкова различни… както черното и бялото. — Тя спря и след това добави. — Но на отделни места има чувство, което е същото и в двете книги… нещо, което долавяш само на определени места, почти подсъзнателно. Става дума за слънчевата светлина, за която ти казах — чувството, че светът като цяло е много по-добър, отколкото изглежда, особено по-добър, отколкото изглежда на тези хора, които са прекалено умни, за да бъдат състрадателни и добросърдечни.