— Друзил иска да нарани Кадърли — призна си дребното създание, а черните му очички присветнаха.
— Тогава ни кажи всичко, което знаеш — нареди наемникът.
По-късно същия ден, докато Рай’ги и Друзил се занимаваха със заклинанията, които щяха да ги превърнат в господар и чирак, Джарлаксъл се усамоти в стаята, която си бе пригодил в едно от подземията на гилдията. Наистина бе научил много от злото духче, преди всичко и за огромна изненада на Друзил, че няма никакво желание да си има вземане-даване с човека на име Кадърли Бонадюс. С могъществото си свещеникът от „Възвисяване на вярата“ значително превъзхождаше както Рай’ги, така и Кимуриел, и най-вероятно щеше да се окаже твърде силен противник дори за Бреган Д’аерте. А, което бе даже още по-лошо, Кадърли очевидно се бе заел да възстанови един монашески орден и се бе заобиколил с млади и силни следовници, ентусиазирани идеалисти.
— Най-лошите от всички — рече Джарлаксъл, когато Ентрери влезе в стаята и когато видя недоумяващото му изражение, поясни: — Идеалистите. Нищо друго не мразя повече, отколкото идеалистите.
— Заслепени глупци — съгласи се палачът.
— Непредсказуеми фанатици — допълни наемникът. — Слепи за опасностите и за страха, докато вярват, че следват волята на своя бог.
— Да не би лидерът на някоя от гилдиите да е идеалист? — объркано попита Ентрери, който бе дошъл, за да говорят за предстоящата му среща с предводителите на останалите гилдии в Калимпорт, целяща да задуши в зародиш всяко намерение за война.
— Не, не — махна с ръка Джарлаксъл. — Имах предвид нещо друго, нещо във връзка с Мензоберанзан, не Калимпорт. Не се тревожи за това, ти си имаш по-важна работа.
И наемникът се съсредоточи върху по-належащите им задачи. Разказът на Друзил наистина го бе изненадал, изобщо не си беше представял, че този Кадърли, някакъв си човек, ще се окаже толкова голям проблем. Ала, макар да имаше намерение да държи воините си настрани от опасния свещеник, не се притесняваше — в крайна сметка, Дризт и неговите спътници все още се намираха далеч от храма, наричан „Възвисяване на вярата“.
Място, което, твърдо бе решен той, четиримата изобщо нямаше да достигнат.
— Огромно удоволствие е за мен да се запознаем, кралю Бруенор! Огромно удоволствие! Благословен да бъдеш и ти, и целият ти род! — каза Бъмпо Гръмотевичния юмрук — закръглено, ниско джудже, с ярка оранжева брада и огромен, сплескан нос, изкривен на една страна, насред червендалестото лице.
Повтаряше го поне за десети път, откакто „Тинолок“ бе потеглил от Портата на Балдур. Джуджешкият кораб беше плитък, шестметров съд с квадратен кил, два реда гребла (макар че обикновено се използваше само единия) и дълъг прът на кърмата, с който да го подкарват и направляват.
При вида на осмия крал на сребърните зали, Бъмпо и неговият също толкова окръглен брат Донат едва не се бяха задавили от възхищение, за искрена изненада на Бруенор, който наистина не подозираше, че е толкова известен, дори и сред собствените си събратя.
Не след дълго, обаче, учудването му отстъпи място на раздразнение, тъй като Бъмпо и Донат, както и двамата им братовчеди на греблата, Йипър и Куипър Рибоизстисквача, просто не спираха да го превъзнасят, да му се кълнат във вечна вярност и изобщо да раболепничат по всякакъв начин.
Приседнали встрани, на Дризт и Кати-Бри им беше трудно да сдържат усмивките си. Елфът местеше поглед от младата жена (колко обичаше да я съзерцава, когато тя не го виждаше!), към шумните джуджета, към Риджис, който се бе излегнал на носа на лодката, с глава, провесена над ръба, и рисуваше фигурки във водата, а от време на време и към отдалечаващите се очертания на Портата на Балдур.
Мислите му отново се насочиха към безпроблемното му преминаване през пристанищния град, по-леко от всеки друг път, дори и когато беше носил магическата маска. Беше си заслужил този покой, всички го бяха заслужили. А щом приключеха с мисията си и оставеха Креншинибон на сигурно място в ръцете на Кадърли, щом откриеха Уолфгар и му помогнеха да се пребори с мрака, който го измъчваше, може би отново щяха да поемат на път, просто ей така, за да видят какво има по широкия свят, и без нищо по-сериозно, което да ги безпокои, от умилкването на няколко възхитени джуджета.
По лицето на Дризт се разля умиротворена усмивка, родена от надеждата, която го изпълваше, надежда както за тях четиримата, така и за Уолфгар. Когато си тръгна от Мензоберанзан, не си бе и представял, че ще открие живот като този.