— Не можеш да ме раниш — проговори той със запъване, тъй като дори с магиите на Рай’ги не владееше езика на Повърхността особено добре.
При вида на неочаквания посетител, очите на Морик се разшириха от смайване — мрачен елф в неговата стая! Огледа се наоколо, отчаяно търсейки някакъв изход.
— Идвам, за да говорим, Морик — обясни Кимуриел, тъй като нямаше никакво желание да го преследва из целия град. — Не за да те раня.
Думите му ни най-малко не успокоиха разбойника.
— Нося дарове — продължи елфът и хвърли на леглото малка, подрънкваща кутия. — Белаерн и пушилист от голямата йоганитска пещера. Много добър. Трябва да отговориш на въпросите.
— Какви въпроси? — все така притеснен, разбойникът остана приклекнал, с кама в ръка, готов да се брани. — Кой си ти?
— Моят господар е… — Кимуриел поспря, търсейки подходящата дума. — Щедър. Щедър и безмилостен. Ще работиш с нас.
Преди Морик да успее да каже каквото и да било, елфът вдигна ръка. Усещаше как енергията пулсира в него и знаеше, че не може да я удържа още дълго, затова се концентрира върху един малък стол и му вдъхна живот, след което го накара да се приближи.
Когато внезапно оживялата вещ стигна до него, той я докосна, освобождавайки енергията на ударите, които Морик се бе опитал да му нанесе, и столът се строши на хиляди трески.
Разбойникът го изгледа с недоверие, без да разбира какво става:
— Предупреждаваш ли ме?
Кимуриел само се усмихна.
— Или не ти харесваше стола ми?
— Господарят ми иска да те наеме — обясни магьосникът. — Нуждае се от очи в Лускан.
— Очи и меч? — присви очи Морик.
— Очи и нищо друго — настоя Кимуриел. — Сега ми кажи за човека на име Уолфгар, а след това ще го следиш и ще ми съобщаваш, когато се върна.
— Уолфгар? — промърмори Морик под носа си — от това име сериозно започваше да му дотяга.
— Уолфгар — отвърна Кимуриел, който изобщо не би трябвало да го чуе, но, разбира се, от острия му елфически слух не убягваше нищо. — Ще го наблюдаваш.
— Защо да не го довърша? Ако ви пречи…
В тъмните очи на елфа припламна убийствен огън и Морик не посмя да продължи.
— Не това — настоя Кимуриел. — Киорлин… наблюдавай го. Незабелязано. Ще се върна с още Белаерн за още отговори.
И като махна към кутията на леглото, натърти:
— Белаерн!
Преди Морик да успее да попита каквото и да било, в стаята се спусна непрогледен мрак, толкова плътен, че човек не можеше да види ръката си, дори да я размахаше на сантиметър от лицето. Опасявайки се от нападение, разбойникът се наведе и замахна с камата си.
Ала елфът вече го нямаше — беше минал през магическата врата, отвеждаща в коридора, после през онази, която водеше на улицата, а след това и през телепортаторния портал на Рай’ги. Още преди мракът в стаята на Морик да се разсее, магьосникът се намираше в Калимпорт. Рай’ги и Джарлаксъл, които бяха наблюдавали посещението му в Лускан, кимнаха одобрително.
Влиянието на Джарлаксъл на Повърхността започваше да нараства.
Морик изпълзя изпод леглото, едва когато жарта в огнището угасна напълно. Каква странна нощ! Първо Дели, макар че случилото се с нея не беше чак толкова необичайно — очевидно бе, че е влюбена в Уолфгар и добре разбираше, че Морик лесно може да го убие.
Но елф на мрака! Истински елф на мрака, дошъл, за да говори за варварина! Нима всичко в Лускан изведнъж бе започнало да се върти около него? Кой беше този човек и защо привличаше толкова много внимание?
Морик погледна останките от стола — колко впечатляващо наистина! — и гневно запрати камата си към срещуположната стена, където тя се заби до дръжка. После отиде до леглото.
— Белаерн — тихичко повтори той, чудейки се какво ли означава тази дума.
А неканеният му посетител не беше ли казал нещо за пушилист? Много предпазливо Морик докосна малката кутийка, търсейки някакви клопки. Не видя нищо подозрително и си помисли, че ако мрачният елф бе искал да го убие, можеше да намери много по-лесен начин да го стори, затова постави кутийката на нощното шкафче, отвори ключалката и повдигна капака.
Вътре имаше купчинка злато и искрящи скъпоценни камъни, както и няколко пакета тъмен пушилист.