— А аз ще се прозявам в грозните им лица — отвърна Ентрери.
— Да, всичко те отегчава. Дори битките. Изгубил си своята цел и всички желания, захвърлил си ги в прахта. Но защо? От страх? Или пък си мислиш, че не е останало нищо, което да си струва да бъде спечелено?
Палачът се размърда неловко на мястото си. Вярно, самият той отдавна бе осъзнал какво става в душата му, но да го чуе от устата на Джарлаксъл, да види как някой друг дава словесен израз на пустотата в гърдите му, го порази.
— Нима си страхливец? — попита Джарлаксъл.
Ентрери се изсмя на абсурдния въпрос и за момент се поколеба дали да не скочи от стола и да се нахвърли върху елфа. Въпреки че отлично познаваше тактиката на наемника и бе абсолютно сигурен, че ще рухне мъртъв, още преди да го достигне, палачът сериозно се замисли дали да не го нападне. Джарлаксъл го изпревари с въпрос, който сякаш го зашлеви през лицето:
— Или причината е престоят ти в Мензоберанзан?
Апатията на Ентрери до голяма степен се дължеше именно на това и от изражението му наемникът разбра, че е улучил право в целта.
— Смиряващо? — попита той. — Онова, което видя там, ти подейства смиряващо?
— Обезкуражаващо — рязко отвърна Ентрери с глас, напоен сякаш с отрова. — Неизбежно бе при вида на толкова огромна и самонадеяна глупост.
— Глупост, която отразява и собственото ти съществувание, както несъмнено си почувствал. Всичко, към което си се стремил, се е открило пред очите ти, постигнато в много по-големи мащаби.
Ентрери и този път остана на мястото си, ала вече седеше на ръба на стола и хапеше долната си устна, свивайки и разпускайки юмруци, готов всеки момент да се нахвърли върху наемника.
— И какво? Целият ти живот се оказа една лъжа? — невъзмутимо продължи Джарлаксъл и следващите му думи се забиха като смъртоносна кама право в сърцето на палача: — Това ти каза и Дризт До’Урден, нали?
За един-единствен миг каменното лице на убиеца се изкриви от изпепеляваща ярост и елфът избухна в смях:
— Най-сетне някакъв признак на живот! Най-сетне израз на някакво желание, пък било то и желанието да ми изтръгнеш сърцето.
После въздъхна дълбоко и понижи глас:
— Мнозина от моите съмишленици смятат, че не си заслужаваш усилието. Но аз знам, че грешат, Артемис Ентрери. Ние сме приятели, ти и аз, и си приличаме много повече, отколкото ни се иска да признаем. Очаква те истинско величие, само трябва да ме оставиш да ти покажа пътя.
— Празни приказки — сухо рече палачът.
— Този път минава през Дризт До’Урден — продължи Джарлаксъл, сякаш не го беше чул. — Това е празнотата, която зее в гърдите ти. Трябва отново да се изправиш срещу него, при условия, поставени от теб самия — гордостта ти никога няма да ти позволи да продължиш останалата част от живота си, докато не разрешиш този проблем.
— Достатъчно пъти съм се изправял срещу него — рязко отвърна Ентрери, усещайки как у него се надига гняв. — Не искам да го виждам никога повече.
— Може и да мислиш така — каза Джарлаксъл, — но се лъжеш, лъжеш и мен. На два пъти ти и Дризт До’Урден се срещнахте в честна битка и на два пъти Ентрери беше принуден да бяга.
— Тук, в клоаките, аз бях по-силният — настоя убиецът. — И щях да победя, ако неговите приятели не му се бяха притекли на помощ.
— А на скалата над Митрил Хол по-силният бе той.
— Не! — избухна Ентрери, ала само за миг. — Не. Аз го надвих.
— Наистина го вярваш и точно затова спомените те държат в болезнения си плен. Ти ми разказа в подробности за онзи двубой, а аз и сам видях част от него. И двамата знаем, че всеки от вас можеше да го спечели. И именно това те измъчва. Ако Дризт те беше победил категорично, а ти бе оцелял, щеше да успееш да продължиш живота си. А ако ти го беше надвил, никога повече нямаше да се сетиш за него, независимо дали е жив или мъртъв. Не друго, а несигурността те измъчва, приятелю. Мисълта, че едно предизвикателство е останало неразрешено, едно предизвикателство, което задушава всички по-нататъшни стремежи, били те желание за повече власт или за обикновени плътски наслади, все неща, с които лесно можеш да се сдобиеш.
Ентрери се облегна назад, вече заинтригуван, а не разгневен.
— Но аз мога да ти дам и това — продължи Джарлаксъл. — Това, което жадуваш най-силно, стига само да го признаеш пред себе си. Сега вече мога да продължа започнатото в Калимпорт и без твоята помощ — Шарлота може да бъде моето лице в града, а позициите ми са прекалено здрави, за да се разклатят лесно. Само че аз не желая това. За начинанията си на Повърхността искам да имам до себе си Артемис Ентрери, истинския Артемис Ентрери, а не тази бледа сянка, в която си се превърнал, прекалено погълнат от съперничеството с Дризт До’Урден, за да се съсредоточиш върху онези умения, които те издигат над всички останали.