— Би трябвало? — повтори Риджис, без да откъсва изпитателен поглед от пламъчето в очите на приятеля си (пламъче, което със сигурност не беше просто игра на последните слънчеви лъчи), които сега бяха насочени към заснежените върхове, белеещи се далеч на юг. — Какво си намислил?
— Не можем да ги изчакаме да се върнат — обясни Дризт. — Но и не бива да ги оставим да правят каквото си искат с керваните, които ще минат оттук след нас. Май двамата с Уолфгар трябва да се поразходим тази нощ.
Челюстта на полуръста увисна от изненада и елфът избухна в смях.
— Докато живеех с Монтолио, пазителя, който ме обучи, научих доста за конете — опита се да обясни той.
— Възнамеряваш да отведеш някой от конете на търговците в планината? — попита Риджис, без да вярва на ушите си.
— Не, не — успокои го Дризт. — На млади години (преди да изгуби зрението си, разбира се) Монтолио бил отличен ездач. И винаги си избирал най-силните и най-непривикнали на седло и юзди жребци. Имал си обаче една хитрина, за да ги укроти достатъчно, че да го слушат. Както той ми казваше, извеждал ги на някоя поляна „да ги поизпоти“ — държал ги на дълъг повод и плющял с камшика си, принуждавайки ги да обикалят в кръг и дори да скачат.
— Не ставали ли по този начин още по-необуздани? — учуди се полуръстът.
Елфът поклати глава.
— Монтолио ми обясни, че най-силните коне притежават твърде много енергия. Затова той ги извеждал и им давал възможност да се освободят от част от нея. Когато след това ги яхнел, те били все така силни, ала далеч по-кротки.
Риджис сви рамене и кимна — в тактиката на стария пазител наистина имаше логика.
— Какво общо има това с Уолфгар… — попита, ала още докато изричаше думите, по лицето му се изписа разбиране. — Имаш намерение да постъпиш с него по същия начин, по който Монтолио постъпвал с конете!
— Мисля си, че може би приятелят ни се нуждае от някоя хубава битка. Освен това наистина искам да се погрижа никой великан да не създава неприятности по тези места.
— Ще ви трябват часове, докато стигнете до планината — каза Риджис и хвърли поглед на юг. — Дори повече, ако следите им не са достатъчно ясни.
— Въпреки това, ще се движим много по-бързо от вас тримата, ако останете с Камлейн, както му обещахме — отвърна Дризт. — С Уолфгар ще се присъединим към вас след два-три дни, много преди да сте свърнали зад Гръбнака на света.
— На Бруенор никак няма да му хареса да отидете без него — отбеляза Риджис.
— Не му казвай тогава — посъветва го елфът и без да изчаква лесно предсказуемия въпрос на приятеля си, допълни: — Не казвай и на Кати-Бри. Обясни им, че сме тръгнали през нощта, като сме обещали да се върнем вдругиден.
Полуръстът въздъхна недоволно — добре помнеше предишния път, когато Дризт бе решил да потегли на път, заклевайки го да си мълчи, при което почти обезумялата Кати-Бри бе изкопчила информацията едва ли не с ритници.
— Защо все аз трябва да ти пазя тайните! — възнегодува той сега.
— Защо винаги си вреш носа там, където не ти е работа? — отвърна му елфът през смях.
Малко по-късно Дризт се присъедини към варварина, който седеше встрани от останалите и разсеяно си играеше с шепа камъчета. Уолфгар нито вдигна поглед при приближаването на приятеля си, нито опита да се извини, заключвайки истинските си чувства зад стена от ярост.
Дризт искрено му съчувстваше, долавяйки болката, спотаила се под повърхността на ледената обвивка. Гневът бе единствената защита срещу ужасните спомени, с която разполагаше Уолфгар. Елфът приклекна до младия мъж и се вгледа в сведените му светлосини очи.
— Помниш ли първата ни битка заедно?
При този въпрос варваринът най-сетне вдигна поглед:
— Да не би да искаш да ми дадеш още един урок? — попита, а по тона му личеше, че е готов да приеме предизвикателството.
Думите му жегнаха елфа право в сърцето. Добре помнеше последното спречкване помежду им — преди седем години, в Митрил Хол, заради отношението на Уолфгар към Кати-Бри. След ожесточен двубой, Дризт все пак бе надделял. Също така ясно помнеше и първата им схватка. След един варварски набег, насочен срещу Десетте града, Бруенор бе пленил тогава съвсем младия Уолфгар, довел го бе в пещерите на своя клан и бе възложил воинското му обучение на елфическия си приятел. Тези първи уроци се бяха оказали особено болезнени за прекомерно гордия младеж. Ала не за това говореше Дризт сега.