— Имам предвид първия път, когато рамо до рамо се изправихме срещу истински враг — поясни той.
Уолфгар присви очи, припомняйки си отдавнашната битка и онова, което дружбата му с елфа представляваше някога.
— Едноустия и вербезите — продължи Дризт. — Ти, аз и Гуенивар, сами в бърлогата на чудовищата.
Гневното изражение на варварина омекна и той кимна, а по устните му заигра една от редките му усмивки.
— Корав орех се оказа Едноустия. Колко удара само отнесе! И добре, че бяхте ти и Щитозъб, за да забиете камата…
— Много време мина оттогава — прекъсна го Уолфгар.
Усмивката си бе отишла от лицето му, но поне и ядът му го нямаше. Младият мъж като че ли си бе възвърнал вътрешното равновесие или по-скоро бе потънал в нещо твърде подобно на равнодушието, с което бе потеглил на път.
— Но не си го забравил, нали? — настоя Дризт и се усмихна широко, а в лавандуловите му очи заигра издайническо пламъче.
— Защо… — започна Уолфгар, ала не довърши и вместо това изпитателно се вгледа в приятеля си.
Не го бе виждал в подобно настроение от много, много отдавна, далеч преди съдбоносната им битка с йоклолата. Това бе един друг Дризт, Дризт отпреди Бруенор да си върне. Сребърните зали, същият онзи Дризт, чиято безразсъдност, боеше се тогава Уолфгар, рано или късно щеше да ги постави в положение, от което нямаше да успеят да се измъкнат.
И варваринът се радваше да го види отново.
— Знаем, че група великани се канят да нападат минаващите оттук кервани — рече елфът. — А пък сега, когато се съгласихме да придружим Камлейн, неминуемо ще се движим по-бавно. Смятам, че едно кривване встрани, колкото да сложим край на тази заплаха, е наложително.
В очите на Уолфгар проблесна искрен интерес и жажда за действие… за първи път от битката им с Ерту.
— Говори ли с останалите? — попита той.
— Ти и аз сме достатъчни — отвърна елфът. — И Гуенивар, разбира се. Не мисля, че ще й се понрави да не я включим във веселбата.
Двамата тръгнаха доста след заник слънце, за да са сигурни, че Кати-Бри, Риджис и Бруенор са заспали. С острия си елфически взор Дризт, за когото звездното небе предлагаше повече от достатъчно светлина, с лекота намери мястото, където следите на каруцата се пресичаха с тези на великана, извади ониксовата статуетка от малката й кесийка, постави я внимателно на земята и тихичко повика:
— Ела при мен, Гуенивар!
Струйка мъгла се изви около черната фигурка, завихри се и бързо се сгъсти, приемайки формата на огромна котка. Все по-плътна и по-плътна ставаше тя и не след дълго не мъгла, а самата пантера обикаляше около статуетката. Гуенивар вдигна поглед към Дризт, а в очите й се четеше интелигентност, много по-голяма от тази, на което и да е обикновено животно.
Елфът посочи дирите, оставени от великана, и пантерата ги поведе напред.
Още в мига, в който отвори очи, усети, че нещо не е наред. В лагера цареше тишина, нарушавана само от едва доловимия шепот на двамата пазачи, които бяха приседнали на каруцата.
Младата жена се надигна на лакти и се огледа наоколо. Огънят вече догаряше, ала все още хвърляше достатъчно светлина, за да може тя да вижда налягалите наоколо фигури. Риджис се бе свил на кълбо току до огъня, толкова близо, че Кати-Бри се учуди как не се е подпалил. Зад него се издигаше внушителна купчинка — Бруенор лежеше на съвсем същото място, където тя му бе пожелала лека нощ по-рано същата вечер. Колкото и да се опитваше обаче, така и не успя да види другите си двама приятели.
Първата й мисъл бе да събуди Бруенор, после обаче промени решението си и се насочи към Риджис. Полуръстът като че ли винаги знаеше всичко…
Побутна го лекичко, но той само изсумтя и се сви на още по-малко клъбце. Кати-Бри го раздруса доста по-здраво и дори го повика по име, ала в отговор дребният поспаланко само изруга недоволно и се зави презглава.
Без да се церемони много-много, младата жена го срита в задника.
— Хей! — възмути се той на висок глас и рязко се изправи.
— Къде отидоха? — попита направо Кати-Бри.
— Какво ши става, момиче? — сънливо се обади Бруенор, разбуден от вика на полуръста.
— Дризт и Уолфгар не са в лагера — обясни дъщеря му и отново насочи вниманието си към Риджис, който се размърда неловко под проницателния и поглед.
— Защо мислиш, че знам къде са? — опита да се измъкне, ала младата жена дори не мигна и той се обърна за подкрепа към Бруенор, само за да види как полуоблеченото джудже се задава към него, не по-малко притеснено от дъщеря си и също като нея, готово да излее яда си върху Риджис.