— Дризт каза, че ще се върнат утре или най-късно вдругиден — принуден бе да признае той.
— А къде отидоха? — настоя Кати-Бри.
Риджис понечи да свие рамене, ала младата жена го сграбчи за яката и го повдигна във въздуха:
— Пак ли ще ми играеш същите номера?
— Предполагам, че са тръгнали след Киерстаад — рече полуръстът. — Заслужава извинение, ако не друго.
— Толкова по-добре, ако момчето е решило да се извини — отбеляза Бруенор и, доволен от обяснението на Риджис, се накани да си легне.
Кати-Бри обаче поклати глава и още по-здраво стисна полуръста:
— Не, не вярвам, че е готов за това — обърна се тя към баща си. — Все още не. И затова не вярвам да са тръгнали след младежа.
Докато говореше, тя доближи лице до лицето на Риджис, но поне го пусна на земята и каза доста по-меко:
— Трябва да ми кажеш. Не можеш повече да ни играеш старите си номера. Ако смятаме да прекосим половин фаерун заедно, трябва да си вярваме, а с държанието си в момента никак не си помагаш.
— Отидоха да намерят великаните — изплю камъчето полуръстът. И сам не можеше да повярва, че го е сторил, но нито можеше да отрече, че в думите на младата жена има логика, нито бе в състояние да устои на умолителния й поглед.
— Ха! — изсумтя Бруенор и тропна с крак толкова силно, че макар да бе бос, разнеслият се тътен надали можеше да бъде по-силен, дори ако джуджето носеше подковани ботуши. — Хиляди остроглави, плиткоумни гоблини! Защо не ни каза по-рано?
— Защото щяхте да накарате и мен да отида! — възнегодува полуръстът, ала гласът му бързо изгуби сърдитата си нотка, когато Кати-Бри направи крачка към него.
— Винаги знаеш твърде много и казваш твърде малко — изръмжа тя. — Точно както стана и когато Дризт си тръгна от Митрил Хол.
— Ами просто слушам! — безпомощно сви рамене Риджис.
— Обличай се! — нареди младата жена и полуръстът я изгледа смаяно.
— Нали чу какво ти казаха! — изрева Бруенор.
— Искате да идем там? — невярващо попита Риджис и посочи потъналата в непрогледен мрак тундра. — Сега?
— Няма да ми е за първи път да измъквам проклетия му елф от лапите на някой снежен човек! — изсумтя джуджето и тръгна към завивките си.
— Великани — поправи го Риджис.
— Още по-зле! — гръмогласният вик на Бруенор събуди останалите в лагера.
— Ама не можем да си тръгнем! — възпротиви се полуръстът и махна към тримата търговци и двамината пазачи. — Нали обещахме да се погрижим за тях! Ами ако великаните се появят, когато нас ни няма?
При тези думи по лицата на Камлейн и другарите му се изписа тревога, ала Кати-Бри изобщо не се впечатли от подобна нелепица. Вместо това многозначително премести поглед от полуръста към вещите му, сред които бе и новичкият му боздуган, изработен в една от ковачниците на Бруенор — красиво оръжие от митрил и черна стомана, с глава във формата на еднорог и сини сапфири вместо очи.
С примирена въздишка Риджис започна да се облича.
Само след час вече бяха на път, обратно към мястото, където следите от каруцата се пресичаха с тези на великана, а сега и със стъпките на двамата им приятели. Беше им много по-трудно, отколкото на Уолфгар и привикналия с мрака Дризт. Макар да притежаваше вълшебна лента, която й позволяваше да вижда в тъмното, Кати-Бри не беше пазител и не можеше да се мери с елфа с неговите остри сетива и воинска подготовка. Бруенор се наведе, за да подуши дирята, и ги поведе в нощта.
— Сигурно ще налетим право в устата на някой йети! — мърмореше Риджис.
— Значи ще стрелям по-нависочко — отвърна Кати-Бри и вдигна смъртоносния си лък. — Над корема, та да не се окажеш целия надупчен, когато те извадим от търбуха му.
След това Риджис продължи да роптае, но гледаше да го прави по-тихо, така че Кати-Бри да не може да чуе какво точно казва и отново да го вземе на подбив.
Прекараха непрогледните часове преди пукването на зората, катерейки се опипом в подножието на Гръбнака на света. Уолфгар на няколко пъти се оплака, че сигурно са изгубили следата, ала Дризт имаше пълно доверие на Гуенивар, която час по час изникваше пред тях — тъмна сянка на фона на нощното небе, възправена на някоя висока скала.