Скоро след като съмна, докато с Уолфгар вървяха по една ветровита планинска пътека, Дризт получи доказателство, че вярата му в Гуенивар не е била напразна — край една разкаляна вдлъбнатина съвсем ясно личеше следа от огромен ботуш.
— Преди не повече от час — заяви елфът, след като я огледа внимателно, и когато вдигна поглед към приятеля си по устните му играеше усмивка, а лавандуловите му очи искряха.
Готов за бой, варваринът кимна.
Като следваха Гуенивар, двамата се закатериха нагоре, докато изведнъж пътеката свърши, отстъпвайки място на отвесна скала. Дризт се запрокрадва от сянка на сянка и когато се увери, че пътят е чист, даде знак на Уолфгар да го последва. Бяха достигнали до края на дълбок, скалист каньон, обграден от всички страни от стръмни склонове. Само в южната стена, вдясно от тях, имаше проход, извеждащ от дъното на клисурата. Отначало двамата приятели предположиха, че бивакът на великаните трябва да е някъде там, сред масивните камъни на дъното, но после Уолфгар забеляза струйка дим да се издига иззад купчина скални късове на отсрещния склон, на около петдесетина метра от тях.
Дризт се покатери на едно близко дърво, откъдето се виждаше по-добре, и потвърди догадката на приятеля си — две чудовища се бяха разположили зад прикритието на високите камъни и похапваха. Елфът се огледа наоколо — и той, и Гуенивар можеха да се доберат дотам, без да се налага да се спускат до дъното на падината.
— Можеш ли да ги достигнеш с Щитозъб оттук? — попита и когато Уолфгар кимна утвърдително, рече: — Прикривай ме.
После му смигна и като прекрачи ръба на склона, пое наляво, придвижвайки се по отвесната скала. Гуенивар го последва, избирайки си малко по-висок маршрут. С лекотата на паяк, елфът се прехвърляше от една издатина на друга, а над него пантерата вземаше по десетина метра само с един скок и така след по-малко от половин час Дризт вече бе прекосил цялата северна стена и бе достигнал източната, на около пет-шест метра от великаните, които все още не забелязваха нищо. Той даде знак на Уолфгар, намери възможно най-сигурна опора за краката си и си пое дъх. Тъй като не искаше да бъде усетен, се бе промъквал така, че да се озове малко под нивото на терасата, където се намираше противникът, и сега трябваше добре да прецени разстоянието, което му оставаше да пробяга, както и скока, с който щеше да се озове върху скалната издатина. Не му се щеше да използва ръцете си при приземяването, за да си спести няколкото секунди, които щяха да му трябват, за да извади двата си ятагана след това.
Щеше да се справи, реши Дризт след кратък размисъл, и като вдигна поглед към Гуенивар, която се намираше на около десетина метра над великаните, отвори уста, сякаш се канеше да изръмжи.
Огромната котка отвърна с истински рев, който отекна из клисурата, привличайки вниманието не само на великаните, но и на всяко живо същество на мили оттам.
Надавайки грозен вой, чудовищата рязко се изправиха. Напълно безшумен, Дризт изтича до края на площадката и скочи.
С боен вик в прослава на Темпос, Уолфгар вдигна Щитозъб… и изведнъж замръзна, ужилен от звука на името му. Името на един бог, когото някога почиташе, ала на когото не се бе молил от години. Бог, който го бе изоставил в глъбините на Бездната. Нещо се надигна в гърдите на младия варварин, неконтролируем смут го заля като вълна и той усети как пропада в пъкления мрак на демона.
Като остави Дризт без никаква защита.
Би могло да се каже, че повече налучкваха, отколкото следваха някаква диря — макар и да виждаше добре в тъмното, нощното зрение на Кати-Бри далеч отстъпваше на това на мрачния елф, а Бруенор, въпреки че бе опитен следотърсач, не можеше да се мери с ловец като Гуенивар. При все това, когато чуха рева на пантерата да отеква между скалите, разбраха, че инстинктът не ги е подвел.
Без да губят нито миг, те хукнаха колкото сили имаха — Кати-Бри с дълги, изящни крачки, а Бруенор с обичайния си, също толкова бърз, леко клатушкащ се бяг. Риджис не си и помисли да се мъчи да ги настига, дори не тръгна по същата пътека. Докато джуджето и младата жена се хвърлиха натам, откъдето бе долетял ревът на Гуенивар, полуръстът свърна на север, където една гладка и широка пътека се изкачваше нагоре. Идеята да се забърква в каквато и да било битка — още по-малко пък в битка с великани — никак не му се нравеше, но наистина искаше да помогне на приятелите си. Може би щеше да си намери сигурно местенце някъде над бойното поле, откъдето да им дава напътствия. Или пък щеше да открие удобна позиция, откъдето да замерва с камъни, тъй като също имаше отличен мерник, намиращите се на безопасно разстояние великани. Можеше също така да се натъкне и на…