— Изпречиш ли ми се пред очите още веднъж, ще те убия — каза с такова хладнокръвие, че и последната капка кръв се оттече от лицето на ужасения крадец.
Когато Ентрери най-сетне го пусна, той се свлече на колене и се отдалечи, пълзейки. Убиецът го проследи с отвратен поглед и за пореден път се запита защо изобщо се бе върнал в този окаян град.
После, без дори да се обърне, за да се увери, че джебчията наистина си е отишъл, решително се отправи към края на улицата. Ако полуръстът, когото търсеше, бе жив и все още бе в Калимпорт, нямаше никакво съмнение в коя от трите сгради може да бъде открит. Средната и най-голяма от трите постройки, „Медната миза“, някога бе любимият игрален дом на мнозина от полуръстовете, обитаващи крайбрежната част на града, не на последно място и заради публичния дом на горния етаж, в който работеха само жени от собствената им раса, както и заради кафявия таянски пушилист, който се предлагаше в задната стая. И наистина, още с влизането си, Ентрери забеляза доста полуръстове — поне за град като Калимпорт, където те по принцип не бяха особено многобройни — насядали край игралните маси. Погледът му внимателно обходи помещението, докато се опитваше да предположи как би изглеждал някогашният му приятел. От последната им среща бяха минали няколко години, през които полуръстът несъмнено щеше да се е закръглил още повече — открай време обичаше да си похапва, а тогава тъкмо си бе намерил местенце, което му позволяваше да го прави по десет пъти на ден, стига да искаше.
Палачът седна на свободното място край една маса, на която шестима полуръстове играеха на зарове с такава бързина, че за някой новак би било почти невъзможно да разбере какъв анонс бе обявен и коя купчина с монети пред кого и заради кое хвърляне се озовава. Това обаче не се отнасяше за Ентрери, който установи без капчица изненада, че и шестимата мамеха. Всъщност, повече от всичко друго, „играта“ им като че ли бе надпревара кой ще грабне най-много пари за най-малко време, а като гледаше колко са добри в това, палачът подозираше, че до един ще си тръгнат с почти същото количество монети, с което бяха дошли.
Самият той пусна четири златни къса на масата, взе първите зарове, които му попаднаха, и ги подхвърли едва-едва. В мига, в който те спряха да се въртят, най-близкият полуръст посегна към парите, ала Ентрери го изпревари и здраво стисна китката му.
— Но ти загуби! — изцвърча дребосъкът, опитвайки да се освободи.
Петимата му другари впериха погледи в непознатия и един след друг запосягаха към оръжията си. Посетителите край околните маси също прекратиха играта си и се обърнаха да видят какво става.
— Не играех — спокойно отвърна Ентрери, без да отслабва желязната си хватка.
— Нали сложи пари на масата и хвърли заровете? — намеси се един от другите полуръстове. — Тук на това му казваме да играеш.
Леденият поглед на палача накараха обадилия се да се свие уплашено на мястото си.
— Играя, когато аз кажа — обясни убиецът, — не преди това. И плащам единствено залози, които са били обявени, преди да хвърля заровете.
— Ама нали видя как се върти масата? — дръзна да се обади трети от играчите, но Ентрери го прекъсна, като вдигна ръка и кимна повелително, после се обърна към полуръста отдясно, онзи, който се бе пресегнал за златото, и почака няколко секунди, докато всички се успокоят, а от останалите маси престанат да ги зяпат.
— Искаш парите? Твои са, както и още толкова отгоре — проговори той най-сетне и тревогата, изписана по лицето на алчния полуръст, моментално отстъпи място на широка усмивка и блеснал поглед. — Не дойдох, за да играя, а за да попитам нещо. Получа ли отговор, златото е твое.
Докато говореше, убиецът бръкна в кесията си и извади още монети, дори повече от онези, за които дребният играч се беше полакомил.
— Добре тогава, уважаеми… — не довърши полуръстът.
— До’Урден — отвърна Ентрери, без да се замисли, макар че после трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее, когато чу точно това име да излиза от собствената му уста. — От Града на сребърната луна.
Всички край масата го изгледаха любопитно — необичайното име им звучеше някак познато. Всъщност както много скоро установиха, те до един го знаеха. Така се казваше мрачният елф, който покровителстваше Риджис, най-известният полуръст, кръстосвал някога улиците на града.