Ентрери затвори вратата и пристъпи напред, преполовявайки разстоянието между себе си и полуръста.
— Искам да си поговоря с един стар приятел.
Дондон спря да дъвче и се втренчи в него. Няколко мига по-късно го позна и така се задави, че без да иска, изплю голяма част от несдъвкания пай обратно в чинията. Успешно прикривайки отвращението си, двете жени побързаха да я отместят встрани.
— Аз не… имам предвид… Риджис не ми беше приятел… тоест… — заекна полуръстът — обичайна реакция при появата на Артемис Ентрери.
— Спокойно, Дондон — твърдо рече убиецът. — Дойдох, за да говоря с теб, нищо повече. Не ме е грижа за Риджис, нито за ролята ти в свалянето на Пук паша. Улиците принадлежат на живите, а не на мъртвите, нали?
— Така е, разбира се — съгласи се Дондон, видимо разтреперан, и се примъкна напред, опитвайки се да се изправи.
Едва тогава Ентрери забеляза веригата, която излизаше от дебела халка, пристегната около левия му крак. След няколко безуспешни опита, Дондон най-сетне се отказа и отново се излегна назад.
— Стара рана — сви рамене той.
Ентрери се направи, че не е чул нелепото извинение и като приклекна край полуръста, отметна края на дългата му одежда, за да разгледа по-добре скобата.
— Върнах се наскоро — обясни той. — Надявах се Дондон да ме осведоми за ситуацията на улицата.
— Дива и опасна, разбира се — изсмя се полуръстът, ала смехът му бързо премина в пристъп на кашлица.
— Кой държи властта? — ледено попита Ентрери. — Кой е най-могъщият дом и кои войници го подкрепят?
— Ще ми се да можех да ти помогна, приятелю — нервно каза Дондон. — Наистина. Никога не бих скрил нещо от теб. Никога! Но нали виждаш — при тези думи той посочи окования си крак, — вече не ме пускат да излизам навън.
— Откога си тук?
— От три години.
При тези думи палачът хвърли на полуръста поглед, изпълнен с отвратено изумление, което бързо беше изместено от явно съмнение при вида на сравнително простата заключалка на халката… заключалка, с която някогашният Дондон би се справил за по-малко от минута с помощта само на един косъм.
В отговор полуръстът вдигна дебелите си ръце, толкова масивни, че върховете на пръстите му не се докосваха:
— Вече не усещам почти нищо с тях.
В гърдите на палача се надигна люта ярост. Имаше чувството, че всеки момент ще изригне и само за няколко минути ще смъкне излишните килограми от гърба на Дондон с изумрудената си кама. Вместо това обаче, се наведе над заключалката и след като я завъртя, за да се увери, че няма някоя скрита клопка, извади тънък шперц.
— Недей! — разнесе се висок глас зад него, ала Ентрери вече беше доловил нечие присъствие зад гърба си и рязко се обърна, приклекнал и с кама в ръката.
Още една полуръстка, с тънка туника и панталони, къдрава кестенява коса и големи кафяви очи, стоеше на вратата с широко разперени ръце, сякаш за да покаже, че не го заплашва с нищо.
— Не би било разумно нито за теб, нито за мен — подсмихна се тя.
— Не я убивай! — примоли се Дондон и се опита да улови Ентрери за ръката, но не успя и отново се отпусна назад, мъчейки се да си поеме дъх.
От изострените сетива на убиеца не убягнаха потайните движения на двете жени край полуръста — едната бръкна в джоба си, а другата — в гъстата си, дълга до кръста коса, несъмнено, за да извадят скритите там оръжия. Очевидно дошлата бе главната измежду тях.
— Дуавел Тигъруилис, на твоите услуги — рече тя и се поклони изящно, а после уточни с усмивка: — На твоите услуги, но не и на твоите прищевки.
— Тигъруилис? — тихо повтори Ентрери и хвърли кос поглед към Дондон.
— Братовчедка — сви рамене той. — Най-влиятелният полуръст в цял Калимпорт и новият собственик на „Медната миза“.
Ентрери отново се обърна към жената на прага, която стоеше с ръце в джобовете, привидно напълно спокойна.
— Разбираш, сигурна съм, че не идвам сама, не и за да се изправя срещу някого като Артемис Ентрери — заяви тя.
При тези думи палачът не можа да сдържи усмивката си, представяйки си скритите из помещението полуръстове. Всичко това ужасно му приличаше на миниатюрна версия на методите на друг негов познат — мрачният елф Джарлаксъл от Мензоберанзан. Само че в случаите, когато на Ентрери му се бе налагало да се срещне очи в очи с винаги добре охранявания наемник, у него нямаше и грам съмнение, че и най-малката грешка, и най-незначителното движение, което Джарлаксъл или някой от пазачите му сметнеше за заплашително, със сигурност щеше да му коства живота. Да изпитва подобен респект от Дуавел Тигъруилис, а и от който и да било полуръст, му се струваше смехотворно. Все пак, не бе дошъл, за да се бие, въпреки че войнът у него приемаше думите на Дуавел като предизвикателство.