— Защо тогава е окован?
— Защото рядко му се случва да е трезвен — обясни Дуавел. — Не искам да започне да създава неприятности в заведението или пък да се озове на улицата. Веригата е за негово собствено добро.
На Ентрери му се искаше да възрази — рядко бе виждал по-жалка гледка от онова, в което се бе превърнал полуръстът. Той самият хилядократно би предпочел да умре от бавна и мъчителна смърт, пред това да води подобно гротескно съществувание. Ала после си спомни онзи Дондон, когото познаваше, и живота, на който той се радваше тогава и който включваше купища сладкиши и много жени, и осъзна, че единствено собствените му недостатъци бяха довели полуръста до сегашното състояние, а не загрижената за него Дуавел.
— Докато си стои в „Медната миза“, никой няма да го закача — проговори Дуавел след малко. — Никой слуга на пашата, никой наемен убиец. Макар, разбира се, да разчитаме само на обещание, дадено преди цели пет години. Сега разбираш, предполагам, защо се стреснахме, когато човек със славата на Артемис Ентрери се появи на прага ни и започна да разпитва за Дондон.
Палачът я изгледа скептично.
— В началото не бяхме сигурни, че си ти — обясни жената. — Но от два дни знаем, че наистина си в града. Всъщност, това не е тайна за никого на улицата, но, както можеш да се досетиш, слуховете са доста повече от фактите. Някои казват, че си се върнал, за да изместиш Куентин Боду и да завземеш властта над дома на Пук. Други пък подозират, че имаш много по-важна цел и че си бил нает от управниците на Града на бездънните води, за да се разправиш с неколцина от най-влиятелните лидери на Калимшан.
Изражението на Ентрери ясно говореше какво мисли той за подобни нелепици.
— Това са оковите на славата — сви рамене Дуавел. — Мнозина са готови да платят пребогато за всяко късче информация — пък била тя и най-невероятният слух — което би им помогнало да разбулят загадката на неочакваното ти завръщане. Присъствието ти ги тревожи, убиецо. Приеми го като комплимент!
И като помълча за миг, добави:
— Но и като предупреждение. Когато гилдиите се боят от някого или нещо, те често взимат мерки, за да го премахнат. Неколцина души вече проявиха особено настоятелен интерес към местонахождението ти, а мисля и сам разбираш какво означава това в твоята професия.
Ентрери сложи ръка върху облегалката на малкия стол и като подпря брадичката си с длан, се вгледа в жената пред себе си. Рядко някой се бе осмелявал да му говори толкова смело и без заобикалки и така само за няколко минути Дуавел Тигъруилис си спечели уважение, с каквото палачът не даряваше други и за цял живот.
— Мога да ти намеря още по-подробна информация — лукаво додаде полуръстката. — Говори се, че имам по-големи уши и от сосалански мамут и повече очи от цяла стая с хора. И е вярно.
Ентрери раздрънка кесията си:
— Надценяваш възможностите ми.
— Огледай се наоколо — отвърна му Даувел. — Нима мислиш, че имам нужда от злато, пък дори и от Града на сребърната луна?
Уж небрежното споменаване на сребърния град бе недвусмислен знак, че Дуавел знае за какво говори.
— Смятай го за услуга между приятели — думите й изобщо не изненадаха Ентрери, за когото подобни услуги от дълги години бяха начин на живот. — А може би един ден ще имаш възможност да ми се издължиш.
Изражението на Ентрери нито за миг не издаде мислите, въртящи се в главата му. Какъв лесен начин да се сдобие с информация! Силно се съмняваше, че Дуавел някога ще поиска да се възползва от услугите му — не това бе начинът, по който полуръстовете решаваха своите проблеми. А даже да го стореше, нищо не му пречеше да й откаже — мисълта тя да изпрати еднометровите си главорези подире му, не го плашеше особено. Не, единственото, което Дуавел искаше, в случай че нещата се развиеха в негова полза, бе възможността да се похвали, че Артемис Ентрери й е задължен… твърдение, което бе достатъчно, за да накара кръвта да се отдръпне от лицето на повечето от обитателите на калимпортските улици.
Въпросът пред Ентрери бе друг — беше ли го изобщо грижа за информацията, с която тя разполагаше? След още минута-две той най-сетне кимна. Лицето на Дуавел засия.
— Върни се утре вечер — рече тя. — Тогава ще мога да ти кажа повече.