От студеното държание на Пери ставаше ясно, че наистина си е наумил да посегне на Ентрери. Освен това очевидно бе решил, че на Ла Вал не може да се има доверие, не и когато става въпрос за опасния палач. Това поставяше магьосника пред нелека дилема. Ако Пери, който току-що недвусмислено бе показал, че не храни особено топли чувства към него, се справеше с Ентрери, силата и властта му щяха да нараснат неимоверно (стига, разбира се, останалите гилдии да не го убиеха заради прибързаността му). Ала ако Ентрери излезеше победител, което магьосникът смяташе за доста по-вероятно, надали щеше да му се понрави, че Ла Вал не го е предупредил, както се бяха уговорили.
Въпреки това, магьосникът не смееше да използва магия, за да се свърже с палача, който несъмнено беше под наблюдение — подобни неща се улавяха прекалено лесно.
Силно разтревожен, той се върна в стаята си и дълго седя сам в мрака. Какъвто и обрат да вземеха събитията, който и да надделееше, гилдията можеше да се окаже в крайно затруднено положение. За миг се поколеба дали да не отиде при Боду, ала бързо отхвърли тази мисъл — Куентин надали щеше да стори друго, освен да кръстосва стаята и да си гризе ноктите. Дог Пери вече бе излязъл — да го върне бе извън възможностите на пашата.
Дали пък да не използва кристалната топка и да се опита да разбере какво става? И този път се отказа — всеки магически контакт (пък бил той и толкова пасивен), можеше да бъде засечен от вълшебниците на някоя от по-могъщите гилдии и да го злепостави.
И така, Ла Вал остана да седи в мрака, притеснен и в неведение, докато часовете бавно отминаваха.
Глава 6
Прощаване с долината
Дризт не сваляше поглед от седналия насреща Уолфгар търсейки нещо, което да му подскаже какво става в главата на приятеля му. Помогнала ли беше битката с великаните? Беше ли, по собствените си думи, успял да го поукроти? Или пък Уолфгар бе в още по-лошо състояние? Дали не го измъчваше вина, въпреки че от действията, или по-скоро от бездействието му не бе пострадал никой?
Уолфгар нямаше как да не разбира, че в началото на битката не се бе справил добре, но дали осъзнаваше, че след това напълно бе компенсирал първоначалната си грешка?
Дризт долавяше подобни чувства по-добре от всеки друг, ала сега нямаше никаква представа какво се случва в душата на Уолфгар. Варваринът се движеше все така механично, със същото безразличие, в чийто плен се намираше, откакто се беше завърнал, вършеше всичко някак автоматично, без следа от болка, удоволствие, облекчение или каквото и да било чувство. Уолфгар не живееше, а съществуваше. Ако в празните сини кладенчета, каквито сега представляваха очите му, все още имаше някаква искрица, Дризт не можеше да я види. От битката с великаните като че ли нямаше никакъв ефект — нито бе разбудила у варварина желание за живот, нито бе добавила ново бреме на плещите му. Докато наблюдаваше приятеля си, който късаше птиче месо с все същото безучастно, отсъстващо изражение, елфът не можеше да не признае пред себе си, че не само беше останал без отговори, но вече нямаше никаква представа къде да ги търси.
Кати-Бри се доближи и седна до Уолфгар, който най-сетне вдигна очи, а по устните му пробяга бегла усмивка. Кой знае, може пък тя да успееше там, където той самият се бе провалил, каза си Дризт. С Уолфгар го свързваше крепко приятелство, ала връзката, която бе съществувала някога между варварина и младата жена, бе много по-дълбока.
Тази мисъл предизвика буря от противоречиви чувства в гърдите на елфа. От една страна, Уолфгар му беше много скъп и нищо не би го зарадвало повече от това да го види изцелен от душевните рани, нанесени му от Ерту. Ала гледката на Кати-Бри така близо до младия мъж му причиняваше болка. Искаше му се да го отрече, да се издигне над подобна слабост, но тя беше там и той не можеше да я отмине току-така.
Дризт ревнуваше.
С огромно усилие на волята елфът потисна чувствата си достатъчно, за да остави двамата насаме. Отиде при Бруенор и Риджис и при вида на грейналото лице на полуръста, който тъкмо си взимаше от яденето за трети път, не можа да не го сравни с Уолфгар, който се хранеше, сякаш само за да не умре. Прагматизъм срещу невъзмутим хедонизъм.
— До утре ще сме оставили Долината зад себе си — тъкмо казваше Бруенор, сочейки очертанията на планинската верига, които тъмнееха на юг и на изток.
И наистина, каруцата вече бе сменила посоката и вместо на запад, отиваше на юг. Вятърът, който неспирно свиреше в ушите им в Долината, бе стихнал и само от време на време напомняше за себе си.