— Как е момчето? — попита Бруенор, когато видя елфа.
Дризт сви рамене.
— Зарад’ теб можеше да го убият, проклети елфе! — изпуфтя джуджето. — Всички ни можеха да убият. И не ти е за пръв път!
— Нито за последен — обеща му Дризт с усмивка и шеговит поклон.
Отлично знаеше, че приятелят му си играе с него — Бруенор обичаше хубавите битки не по-малко от него самия, особено пък ако за противник имаха великани. Вярно, джуджето се бе ядосало, задето не го бяха включили в първоначалните планове, ала кратката, но ожесточена битка отдавна бе потушила гнева му и сега то се заяждаше с Дризт, просто за да даде някакъв израз на искрената си тревога за Уолфгар.
— Видя ли лицето му, докато се биехме? — вече сериозно попита Бруенор. — Видя ли го, когато. Къркорещия корем се появи със смрадливия си съюзник и по всичко изглеждаше, че на момчето тоз’ път няма да му се размине?
Дризт трябваше да признае, че е пропуснал какво се е случило:
— В този момент бях прекалено зает със собствените си противници — обясни той. — Както и с тежкото положение на Гуенивар.
— Нищо — заяви Бруенор. — Абсолютно нищо. И следа от гняв нямаше, когат’ хвърляше чука си срещу гнусните създания.
— Воинът потиска гнева си, за да не изгуби контрол — рече Дризт.
— Ха! — изсумтя джуджето. — Изобщо не беше така! Че нали помня битката на онез’ ледове! През всичките си години не съм виждал ярост като таз’, дето бушуваше у момчето тогава. И как ми се иска пак да я видя! Гняв, ярост, дори страх!
— И аз го видях — намеси се Риджис. — Той не знаеше, че новодошлият великан е на наша страна. Ако Юнгер се бе оказал враг, ако се беше включил в боя на страната на останалите чудовища, с Уолфгар щеше да бъде свършено — върху онази тераса нямаше къде да се скрие. И въпреки това, изобщо не го беше страх. Вдигна поглед право към нас с Юнгер и единственото, което видях, бе…
— … примирение — довърши елфът вместо него. — Примирение с всичко, което съдбата би могла да му изпрати.
— Нищо не разбирам! — призна Бруенор.
Дризт не знаеше какво да му каже. Имаше, естествено, своите предположения — подозираше, че преживяното от Уолфгар се бе оказало твърде много и му бе отнело надеждите и мечтите, любовта и смисъла на живота — ала не знаеше как да обвие всичко това в думи, които прагматичното джудже да разбере. А същинската ирония бе в това, че най-близкият пример, за който се сещаше, бе държанието на самия Бруенор след битката на варварина с йоклолата. Смятайки момчето си за мъртво, той дни наред бе бродил безцелно из залите, потънал в апатия и всепоглъщаща скръб.
Да, каза си елфът, това като че ли беше правилната дума — Уолфгар скърбеше.
Бруенор никога нямаше да го проумее… самият Дризт не бе съвсем сигурен, че и той разбира.
— Да вървим. — Намесата на Риджис извади елфа от мислите му.
— Камлейн предложи да поиграем на зарове — обясни Бруенор, когато видя учудването на Дризт. — Хайде, елфе. Имаш остър взор и може да ми дотрябваш.
Дризт хвърли поглед към огъня, където Уолфгар и Кати-Бри си приказваха, седнали близо един до друг. Младата жена не само че бе успяла да накара варварина да говори, той дори изглеждаше оживен и искрено заинтригуван. Част от Дризт — голяма част — искаше да остане на мястото си и нито за миг да не ги изпуска от очи, ала той не се поддаде на тази слабост и вместо това отиде заедно с Бруенор и Риджис да погледа как търговците играят на зарове.
— Не можеш да си представиш каква болка изпитахме, когато видяхме таванът да рухва отгоре ти — рече Кати-Бри, внимателно насочвайки разговора към онзи съдбовен ден в недрата на Митрил Хол.
До този момент двамата с Уолфгар споделяха по-щастливи спомени от отминали битки, в които заедно с останалите си приятели бяха надвивали чудовища и бяха превъзмогвали опасности, без да им се налага да плащат толкова висока цена.
Уолфгар дори се бе включил с разказ за първата си битка с Бруенор — срещу Бруенор — когато бе строшил дръжката на знамето в главата му… само за да рухне в безсъзнание миг по-късно, покосен от страховития удар на упоритото джудже. Постепенно Кати-Бри бе насочила разговора към друг важен момент от общото им минало — изковаването на Щитозъб. Дело на искрена любов, великолепното оръжие бе най-съвършеното произведение на ковашкото изкуство, излизало изпод ръцете на Бруенор през целия му живот, родено от дълбоката обич, която джуджето питаеше към момчето.