— Ако не те обичаше толкова, никога нямаше да сътвори нещо така прекрасно — рече Кати-Бри и когато видя, че думите й докоснаха сърцето на младия мъж, незабелязано измести темата на разговора, този път към благоговейното отношение на Бруенор към бойния чук след мнимата смърт на варварина.
А това, разбира се, нямаше как да не ги доведе до деня, когато Уолфгар бе паднал, и дочтомена за йоклолата. За огромно облекчение на Кати-Бри, Уолфгар не се затвори в себе си, а продължи да я слуша внимателно и дори добавяше по нещо, когато сметнеше, че има какво да каже.
— Цялата сила ме напусна — меко каза младата жена. — А Бруенор едва не рухна. Обаче стиснахме зъби и продължихме. Бихме се в твое име и враговете ни проклинаха деня, в който ни бяха срещнали!
Нещо проблесна в светлите очи на Уолфгар и Кати-Бри замълча, давайки му време да осмисли думите й. За миг й се стори, че ще отвърне, ала той не го стори и секундите продължиха да отлитат в мълчание.
Младата жена се приближи още малко до него и като го прегърна, положи глава на силното му рамо. Варваринът не я отблъсна, дори се премести, така че и на двамата да им е по-удобно. Кати-Бри се бе надявала на нещо повече, искаше й се той да разкрие душата си пред нея, за да се освободи от болката, но макар да не бе постигнала чак толкова, добре разбираше, че е направила голяма крачка напред. Прежната любов не бе изплувала на повърхността, ала и яростта не беше изригнала като толкова много пъти дотогава.
Трябваше й още време.
На другата сутрин наистина оставиха Долината зад гърба си, което личеше съвсем ясно и от промяната във вятъра. В Долината на мразовития вятър той идваше от североизток, откъм ледените води на морето на неспирния лед. На кръстопътя между юг, изток и север в подножието на планината, вече не духаше безспир и само от време на време напомняше за себе си с някой мощен порив. Сега, когато бяха поели на юг, вятърът отново се бе появил, ала за разлика от студения вихър, дал името си на Долината, беше просто нежен полъх, долетял от меките южни земи или откъм топлите води на саблено море.
Дризт и Бруенор прекараха по-голямата част от деня далеч от останалите — както, за да разузнаят наоколо и да се уверят, че нищо не застрашава сигурния, но бавен ход на каруцата, така и за да дадат възможност на Уолфгар и Кати-Бри да останат насаме. Младата жена все така говореше, опитвайки се да върне варварина към едно по-щастливо място и време. Риджис пък през целия ден не се помръдна от удобното си местенце върху колата, настанен между приятно ухаещите хранителни запаси.
Не се случи нищо особено, ако не се броеше обезпокоителната находка на Дризт — следи, оставени от изключително големи, обути с ботуши крака.
— Приятелят на къркорещия корем? — попита Бруенор и като се доближи до елфа, също се наведе, за да разгледа дирята.
— Предполагам.
— Проклетият му полуръст май здравата го е омаял! — изръмжа джуджето.
Дризт, който по-добре разбираше силата на рубина, както и природата на подобни магии, обаче, беше на друго мнение. Великанът съвсем не бе глупав и несъмнено се бе освободил от влиянието на медальона още щом се бе поотдалечил от Риджис. Нищо чудно много скоро след това да бе започнал да се чуди защо изобщо е помогнал на непознатите пътешественици, а малко по-късно или напълно бе забравил за случилото се, или се бе ядосал, задето го бяха измамили по този начин.
Ала ето че сега, както личеше от ясните дири, ги следваше.
Може и да бе просто съвпадение, или пък ставаше дума за друг великан — в крайна сметка, гнусните създания далеч не бяха рядкост в Долината на мразовития вятър. Дризт нямаше как да е сигурен, затова, когато с Бруенор се присъединиха към останалите за вечеря, не казаха нищо нито за непознатите следи, нито пък за увеличаване на нощната стража. При все това елфът отново се отдалечи от лагера, както, за да се огледа за спотайващи се наоколо чудовища, така и за да не вижда Уолфгар и Кати-Бри. Там, в прегръдката на нощта, можеше да остане насаме с най-съкровените си мисли и страхове, да се изправи срещу самия себе си и да си напомни, че единствено Кати-Бри може да решава какво да прави с живота си.
Всеки път, щом си припомнеше някоя ситуация, в която младата жена бе действала с обичайните си честност и остър ум, елфът усещаше как му олеква. Когато луната лениво се заизкачва над водите, миещи далечния Саблен бряг, Дризт почувства, че го облива необикновена топлина. Макар едва-едва да виждаше мъждукането на лагерния огън, с цялото си същество усещаше, че се намира сред приятели.