Уолфгар се взря в него и елфът отново посегна към ятаганите си. И сам не можеше да повярва колко бе ядосан, дотам, че гневът надделяваше над съчувствието към страдащия варварин. Изведнъж осъзна, че ако Уолфгар го нападне, ще се хвърли в бой без никакви задръжки.
— Виждам те пред себе си и знам, че си ми приятел — рече младият мъж и се поотпусна достатъчно, за да разбере Дризт, че няма намерение да се бие. — Ала всеки път полагам огромно усилие, докато си го припомня. Много по-лесно ми е да те мразя, да мразя всичко около себе си и всеки път, когато не намеря воля да си спомня истината, може да се случи нещо ужасно.
— Както с Кати-Бри — рече Дризт, не обвинително, а по-скоро в искрен опит да го разбере.
Уолфгар кимна:
— Дори не я разпознах. В моите очи тя бе просто поредната мъчителка, изпратена ми от Ерту, най-страшната, онази, която ме изкушаваше и отслабваше волята ми, а след себе си оставяше не рани и физическа болка, а жестоки угризения и мисълта, че съм се провалил. Исках да устоя… исках…
— Достатъчно, приятелю — тихо каза елфът. — Нагърбваш се с вина, която не е твоя. Не теб трябва да държим отговорен, а безкрайната злина на Ерту.
— Не е само тя — сломено отвърна Уолфгар. — Вината е и моя. Слабост, която надига глава, колчем се отпусна.
— Ще поговорим с Бруенор — обеща Дризт. — Ще се поучим от случилото се днес и ще го използваме в бъдеще.
— Кажи му каквото щеш — гласът на варварина внезапно си възвърна ледения тон. — Аз няма да съм там, за да го чуя.
— Смяташ да се върнеш при твоя народ? — попита елфът, макар и да разбираше, че приятелят му не е казал нищо такова.
— Ще поема, накъдето реша. Сам.
— Някога и аз опитах същата игра.
— Игра ли? — не повярва на ушите си Уолфгар. — Никога през живота си не съм бил по-сериозен. Сега си върви, върни се при тях, там, където ти е мястото. А когато мислите за мен, мислете за човека, който бях някога, човека, който никога не би вдигнал ръка срещу Кати-Бри.
Дризт понечи да отговори, но се отказа и вместо това изпитателно се взря в прекършения си приятел. В действителност не можеше да му каже нищо, с което да го утеши, а колкото и да му се щеше да вярва, че с Кати-Бри, Риджис и Бруенор са в състояние да му помогнат да дойде на себе си, никак не бе сигурен, че наистина могат да го сторят. Дали пък Уолфгар нямаше отново да избухне — срещу Кати-Бри или някой друг от тях — и да ги нарани? Дали завръщането му в този момент нямаше да доведе до сбиване с Бруенор или с него самия? Или пък Кати-Бри, тласната от необходимостта да отбранява живота си, нямаше да забие смъртоносния си меч дълбоко в гърдите му? На пръв поглед подобни опасения изглеждаха нелепи, ала след случилото се през последните няколко дни, елфът започваше да осъзнава, че може и да не са напълно безпочвени.
А най-лоша от всичко бе собствената му реакция при вида на ранената Кати-Бри — не се бе изненадал ни най-малко.
Уолфгар се обърна, за да си тръгне, и Дризт инстинктивно го сграбчи за рамото.
Младият мъж се завъртя и блъсна ръката му настрани.
— Сбогом, Дризт До’Урден! — Простичките, искрени думи на варварина предадоха чувствата му по-красноречиво и от най-многословното обяснение: копнеж да се върне заедно с елфа при другите, желание всичко да е както преди — петимата приятели отново на път, поели на поредното приключение. Ала преди всичко думите на Уолфгар, категорични и очевидно добре обмислени, съвсем ясно даваха да се разбере, че решението му е окончателно. Дризт не можеше да го спре, освен ако не извадеше оръжие срещу него. А дълбоко в себе си елфът и сам разбираше, че не бива да прави това.
— Открий себе си — изрече той на глас. — А след това се върни при нас.
— Може би — беше единственото, което варваринът отвърна, и без да се обръща назад, потъна в сумрака на утрото.
Част 2
По опасни пътища
Всеки от нас има свой собствен път в живота. Истина на пръв поглед очевидна и съвсем проста, ала в този свят на безброй познанства и връзки, където мнозина потискат същинските си чувства и желания, за да угодят на другите, твърде често се случва да се отклоним от този път.
Но ако искаме някога да познаем истинското щастие, трябва да следваме сърцето си и да открием собствения си път. Разбрах го, когато си тръгнах от Мензоберанзан, а Долината на мразовития вятър и прекрасните приятели, които открих в нея, само затвърдиха увереността ми. След последната жестока битка в Митрил Хол, когато сякаш половин Мензоберанзан се надигна срещу нас, осъзнах, че пътят ми е другаде, че трябва да си отида, в търсене на нови хоризонти, на които да спра взора си. Кати-Бри също го почувства и тъй като знаех, че го иска не заради мен, а защото така й нашепва сърцето, с радост я приветствах до себе си.