Младата жена просто знаеше. Също както Дризт, и тя разбираше, че демоните, които измъчваха Уолфгар, не могат да бъдат пропъдени с утешителни думи, даже пречистващата ярост на битката не бе в състояние да го спаси от тях. Тя бе опитала, дори бе повярвала, че постига напредък, но в крайна сметка с болка бе установила, че не е в състояние да му помогне, че единственият, който можеше да стори нещо за Уолфгар, е той самият.
И така, те продължиха напред, четиримата приятели и Гуенивар, удържайки на думата си, че ще помогнат на Камлейн да стигне Лускан.
Същата нощ Дризт откри младата жена в източния край на лагера, вперила поглед в гъстия мрак. На елфа не му бе никак трудно да се досети кого се надява да види тя.
— Няма да се върне скоро — тихо отбеляза той и се приближи.
Кати-Бри му хвърли бърз поглед, после отново обърна очи към черните очертания на планината.
Там обаче нямаше нищо.
— Уолфгар сбърка — рече тя след няколко продължителни мига мълчание. — Знам, че единствено той е в състояние да си помогне, но можеше да го стори и сред приятели, а не сам в пустошта.
— Не искаше да ставаме свидетели на вътрешната му битка — обясни Дризт.
— Гордостта открай време е най-големият му недостатък — начаса отвърна Кати-Бри.
— Така е било винаги сред неговите събратя. Така е било сред бащите им, така е било и сред дедите им. За варварите от тундрата слабостта е неприемлива — както у другите, така и у тях самите. А Уолфгар е убеден, че невъзможността да се справи със спомените от Бездната е проява на слабост.
Кати-Бри поклати глава. Нямаше нужда да казва каквото и да било — и двамата отлично знаеха, че приятелят им греши, че твърде често най-страшните врагове са тези, които се крият в нас самите.
Дризт вдигна ръка и нежно докосна лицето на младата жена — там, където юмрукът на варварина бе оставил болезнена подутина. Кати-Бри трепна — не защото я бе заболяло, а защото не беше очаквала допира му.
— Не е чак толкова зле — рече тя.
— Бруенор надали ще се съгласи с теб.
Думите на елфа извикаха усмивка на устните й — така си беше. Ако Уолфгар се бе завърнал при тях, след като я бе ударил, щеше да им се наложи да впрегнат цялата си сила, за да озаптят разяреното джудже. Ала дори това се бе променило. Бруенор от години гледаше на варварина като на свой син и когато повярваха, че йоклолата го е убила, никой не бе по-съкрушен от него. Сега, когато вътрешните терзания на младия мъж отново им го бяха отнели, на джуджето му беше трудно да се помири с липсата му и на драго сърце би му простило дори станалото с Кати-Бри… стига, разбира се, Уолфгар да покажеше искрено разкаяние. Те до един бяха готови да му простят — безрезервно и искрено — и да му помогнат да надмогне болката, която го раздираше. И точно в това бе истинската трагедия — нямаше абсолютно нищо, с което биха могли да му помогнат.
Дризт и Кати-Бри останаха дълго така — младата жена, облегнала глава на силното рамо на елфа — загледани в пустата нощна тундра.
През следващите два дни не се случи нищо тревожно, ако не се брои това, че Дризт на няколко пъти се натъкна на дирите на Юнгер, който очевидно ги следваше. Но тъй като великанът така и не се приближи до лагера им, елфът не се разтревожи кой знае колко. Около пладне на третия ден след като Уолфгар си бе тръгнал, най-сетне видяха Лускан да изплува на хоризонта.
— Ето я твоята цел, Камлейн — рече Дризт, когато каруцарят се провикна, че вече различава характерните очертания на големия град, включително и подобната на дърво постройка, където се помещаваше магьосническата гилдия. — За нас бе удоволствие да пътуваме заедно.
— И да си хапваме от вкусните ви гозби — подхвърли Риджис, разсмивайки всички.
— Кой знае, ако все още сте по тези земи, когато се върнем, и се каните да отидете в Долината, може отново да ви придружим — довърши елфът.
— Нищо не би ни зарадвало повече! — отвърна търговецът и топло стисна ръката му. — Лек път, където и да води той, макар да знам, че пожеланието ми е просто учтивост, пък била тя и искрена — не се и съмнявам, че пътят ви ще бъде лек! Нека всички чудовища чуят, че идвате и хукнат да се скрият!