С тези думи търговците поеха по сравнително гладкия път към Лускан. Четиримата приятели дълго гледаха след отдалечаващата се каруца.
— Трябваше да идем с тях — обади се Риджис. — Сигурен съм, че те познават добре — обърна се той към елфа. — Расата ти надали ще ни създаде каквито и да било проблеми…
Дризт поклати глава, без да го остави да довърши:
— Наистина мога да се движа свободно из Лускан — потвърди той. — Само че сега отивам — отиваме! — на югоизток. Чака ни дълъг път.
— Но в Лускан… — започна полуръстът.
— Къркорещия корем смята, че момчето може да е там — прекъсна го Бруенор, а от тона му ясно личеше, че и на него му се ще да бяха последвали търговците.
— Възможно е — съгласи се Дризт. — Дори се надявам да е така — Лускан далеч не е толкова опасен, колкото дивите планини.
Бруенор и Риджис го изгледаха недоумяващо — след като и той бе на същото мнение, защо не тръгваха след Камлейн?
— Ако Уолфгар наистина е в Лускан — обясни Кати-Бри вместо елфа, — ще сторим много по-добре още сега да се махнем оттук. Точно в този момент не бива да го срещаме.
— Какви ги дрънкаш? — сопна се обърканото джудже.
— Уолфгар сам реши да си отиде — напомни му Дризт. — Нима смяташ, че някакви си три дни са променили нещо?
— Няма как да разберем, ако не проверим — отвърна Бруенор, ала тонът му вече не бе така войнствен — постепенно започваше да осъзнава жестоката истина.
Да, те всички искаха да намерят младия мъж и да го разубедят от решението му да ги напусне. Само че това беше невъзможно.
— Открием ли го сега, единственото, което ще постигнем, е да го тласнем още по-надалеч от себе си — рече Кати-Бри.
— В началото ще ни се ядоса, защото ще сметне, че се опитваме да му се месим — добави Дризт. — А после, когато гневът му отшуми, ако това изобщо стане, ще го обземе още по-голям срам.
Бруенор изсумтя и отчаяно вдигна ръце.
С един последен поглед към далечните сгради и с надеждата, че Уолфгар е някъде там, приятелите се насочиха на югоизток. Заобиколиха Лускан и поеха по южния път, който след около седмица трябваше да ги отведе до Града на бездънните води. Там се надяваха да намерят някой търговски кораб, с който да стигнат до Портата на Балдур, а после, следвайки реката, да се спуснат до Ириаебор, откъдето отново да тръгнат по суша, за да прекосят няколкостотинте мили, разделящи. Искрящите равнини от Карадун и Възвисяване на вярата. Риджис бе планирал всичко още в Брин Шандер с помощта на един куп карти и търговски източници. Именно полуръстът бе предпочел Града на бездънните води пред по-близкия Лускан, тъй като корабите там потегляха ежедневно, много от тях — към Портата на Балдур. В действителност обаче, нито той, нито останалите бяха сигурни, че това е най-добрият курс. Картите, които можеха да се открият в Долината на мразовития вятър, не бяха особено пълни, още по-малко пък — нови. От тях петимата единствено Кати-Бри и Дризт бяха ходили във Възвисяване на вярата, но тъй като го бяха сторили с магия, изобщо не познаваха земите наоколо.
Ала въпреки грижливата подготовка на Риджис, още докато заобикаляха Лускан, и четиримата започнаха да се съмняват в успеха на доста амбициозния си план. В крайна сметка, бяха го съставили по този начин от любов към пътя и приключенията, от желание да попият колкото се може повече от гледките на широкия свят и с твърдата увереност, че могат да се справят. Сега обаче, след като Уолфгар ги бе напуснал, и любовта, и самоувереността им бяха сериозно разколебани. Дали не беше по-добре да отидат в Лускан и да наемат някого от бележитата им магьосническа гилдия да използва уменията си, за да доведе могъщия монах при тях, та веднъж завинаги на цялата работа да се сложи край? А защо и да не дадат Креншинибон на управниците на Града на бездънните води, известни надлъж и шир със своята сила и с любовта си към правдата — те можеха да вземат кристалния отломък и, както Кадърли се бе зарекъл, да открият начин да го унищожат.
Ако тогава някой от четиримата бе изрекъл на глас все по-силните си съмнения, пътешествието им можеше да приключи още преди да е започнало истински. Ала объркването от постъпката на Уолфгар, както и нежеланието да си признаят, че не са в състояние да се съсредоточат върху нищо друго, когато скъпият им приятел е в опасност, ги караха да си мълчат, макар че всички мислеха за едно и също. Когато слънцето най-сетне потъна в безбрежните води на запад, Лускан отдавна бе останал зад гърба им, а с него — и надеждата да открият Уолфгар.