Всички очи се насочиха към него, ала той прекоси общата стая, без да им обръща никакво внимание, и се насочи към вратата в дъното й. Някакъв полуръст се доближи до него, сякаш искаше да го спре, но леденият поглед на палача набързо го отказа от намеренията му и Ентрери нахлу в малката стаичка.
И този път гледката на огромния Дондон му подейства като шамар.
— Артемис! — щастливо възкликна полуръстът, макар че убиецът не пропусна да забележи нотките на притеснение, промъкнали се в гласа му — обичайна реакция, колчем се появеше без предизвестие на нечий праг. — Заповядай, приятелю. Седни и хапни. Порадвай се на приятна компания.
Ентрери хвърли бърз поглед към купчините недоизядени сладкиши, както и към двете дебело гримирани полуръстки от двете страни на отвратителното, подпухнало същество, след което седна на безопасно разстояние, като нито посегна към някоя от чиниите, нито се опита да прикрие неприязънта си, когато една от жените понечи да се доближи до него.
— Трябва да се научиш да се отпускаш и да се наслаждаваш на плодовете от труда си — заяви Дондон. — Говори се, че си се върнал при Басадони, значи си свободен.
Ентрери не пропусна да забележи, че полуръстът и сам не усети иронията в думите си.
— Каква полза от усилията и опасностите, на които се излагаш, ако не знаеш как да се отпуснеш и да се порадваш на всичко онова, което те могат да ти купят? — продължи Дондон.
— Как се случи? — попита палачът без заобикалки и полуръстът го изгледа, а по увисналото му лице се изписа явно недоумение.
В отговор Ентрери се огледа наоколо и посочи първо препълнените чинии, после двете уличници, а накрая огромния му търбух.
Лицето на Дондон помрачня:
— Знаеш защо съм тук — тихо каза той, без предишното веселие в гласа.
— Знам защо си дошъл — за да се скриеш. И напълно те разбирам — отвърна Ентрери. — Но защо?
И този път погледът му обходи излишествата наоколо — чиния по чиния, уличница по уличница.
— Защо е това?
— Предпочетох да се насладя… — започна Дондон, но палачът не искаше ида чуе.
— Ако ти предложа стария ти живот, ще го приемеш ли? — попита той.
Полуръстът го зяпна изумено.
— Ако променя заповедта на улицата, така че Дондон да може да напусне „Медната миза“, ще бъде ли той доволен? — настоя Ентрери. — Или извинението, с което разполага сега, напълно го задоволява?
— Говориш с гатанки.
— Говоря истината — отсече палачът, опитвайки се да гледа някогашния си приятел в очите, макар видът на подпухналите, натежали клепачи да го отвращаваше до дъното на душата му.
И сам не можеше да повярва с каква ярост го изпълва гледката на Дондон. Част от него едва се сдържаше да не измъкне изумрудената кама и да изтръгне сърцето на окаяното създание.
Само че Артемис Ентрери не убиваше, тласкан от подобни пориви, и бързо се успокои.
— Би ли се върнал назад? — бавно попита той, натъртвайки всяка дума.
Дондон не каза нищо, дори не мигна, но в мълчанието му се съдържаше точно този отговор, от който палачът се страхуваше най-много.
Внезапно вратата се отвори и в стаята влезе Дуавел.
— Има ли някакъв проблем, почитаеми Ентрери? — попита тя с благ гласец.
Убиецът стана и се насочи към вратата.
— Не и за мен — заяви, докато минаваше покрай Дуавел.
Полуръстката го улови за ръката… без дори да осъзнава на каква опасност се излага! За щастие, Ентрери бе прекалено погълнат от мислите си, за да се засегне.
— Що се отнася до сделката ни… — подхвърли Дуавел. — Струва ми се, че ще имам нужда от услугите ти.
Палачът се замисли над думите й, чудейки се защо ли го бяха подразнили толкова. Вярно, че и без нелепите прищевки на Дуавел си имаше предостатъчно свои грижи, но все пак…
— А какво си ми дала ти в замяна на услугите ми, които очевидно желаеш така силно?
— Информация — отвърна Дуавел. — Както се бяхме споразумели.
— Просто ми каза, че съм обявен за недосегаем, нищо, което и сам да не съм в състояние да открия — заяви Ентрери. — Като изключим това, не съм видял кой знае каква полза от Дуавел… а за това с лекота бих могъл да й се отплатя.
Полуръстката отвори уста, за да каже нещо, ала палачът просто се завъртя и излезе в общата стая.