— Следващия път може да намериш вратата ми затворена — провикна се Дуавел след него.
В действителност, Ентрери изобщо не го бе грижа — силно се съмняваше, че някога би пожелал отново да види окаяния Дондон. Въпреки това, повече за ефект, отколкото заради някаква лична изгода, се обърна и впери застрашителен поглед в Дуавел:
— Не би било особено разумно — ледено заяви той и след като излезе на улицата, отново се качи на покрива.
Там горе, в тишината на нощта, палачът най-сетне разбра защо мрази Дондон толкова много. Защото в него виждаше себе си. Е, да, той никога не би заприличал на лоената топка, в която се бе превърнал полуръстът (лакомията не бе сред недостатъците му), но онова, което бе видял в „Медната миза“, беше създание, смазано от тежестта на живота… създание, предало се на отчаянието. Дондон бе прекършен от най-обикновен страх, затворен между четири стени, загробен в похот и лакомия.
Щеше ли апатията да прекърши и Артемис Ентрери?
Палачът остана на покрива, докато не се развидели, но така и не откри отговорите, които търсеше.
По почукването — две потропвания, после три и накрая нови две — Ентрери разбра, още докато се измъкваше от леглото, че посетителят му е изпратен от гилдията на Басадони. Обикновено това не би го задоволило и той би взел необходимите предпазни мерки, преди да отвори, но обикновено не би проспал половината ден. Не и този път — без дори да вземе камата си, той отиде до вратата и я отвори, като не си даде труда да попита кой е.
От другата страна стоеше мъж, когото никога не бе виждал — очевидно притеснен младок с късо подстригана, къдрава черна коса и тъмни очи, които неспокойно се стрелкаха насам-натам.
— От Кадран Гордиън — обясни непознатият и му подаде някакъв свитък.
— Почакай! — рече Ентрери, когато видимо нервният пратеник се обърна и се накани да си върви.
Младият мъж хвърли поглед назад, а ръката му, както палачът не пропусна да забележи, се шмугна в гънките на светлата му одежда, където без съмнение беше скрито оръжие.
— Къде е Гордиън? — попита Ентрери. — И защо не дойде лично?
— Моля ви, господине — каза непознатият с плътен глас с калимшански акцент, кланяйки се на всяка дума. — Беше ми наредено единствено да ви предам свитъка!
— От Кадран Гордиън ли?
— Да — потвърди пратеникът, кимайки угоднически.
Ентрери затвори вратата и чу как облекченият младеж хуква надолу по стълбите, колкото го държат краката.
Палачът остана на мястото си, стиснал пергамента в ръка. Никак не му бе трудно да се досети защо Гордиън не си бе направил труда да му го даде лично. Да го стори, щеше да е недвусмислена проява на уважение. Шарлота и останалите се бояха от него — не да не ги убие, а да не ги задмине в йерархията на гилдията. И сега, използвайки този незначителен пратеник, Гордиън се опитваше да покаже на Ентрери, че мястото му е в дъното на стълбицата.
Поклащайки примирено глава — безпомощно приемане на цялата нелепост на ситуацията, — палачът махна лентата от свитъка и го разви. Нарежданията бяха пределно ясни — името и последният известен адрес на някакъв човек, когото трябваше да убие възможно най-скоро. Още същата вечер. Най-късно — до утре.
В края на поръчението беше отбелязано, че мъжът не принадлежи към никоя гилдия, че няма връзки в градската стража, нито пък влиятелни приятели и роднини.
Ентрери се замисли над тази забележка. Или го изпращаха срещу някой наистина опасен противник или, което бе по-вероятно, Гордиън му възлагаше такова смешно лесно поръчение, за да го унижи и да омаловажи славата му. Някога уменията на Ентрери бяха запазени за убийствата на водачи на гилдии и опитни магьосници, благородници и капитани от градската стража. Но, разбира се, ако Гордиън и другите двама го натовареха с подобна трудна задача и той се справеше с нея, това несъмнено щеше да се отрази благоприятно на положението му в йерархията на калимпортските улици, изпълвайки тримата със страх да не би той да се издигне над тях.
Няма значение, каза си палачът и с един последен поглед към адреса (който се намираше в добре позната му част на града), отиде да вземе оръжията си.
Някъде съвсем наблизо се разнасяха детски гласове, в което нямаше нищо странно — сиромашката колиба имаше само две стаи, разделени единствено от парче плат. Скрит от другата страна на завесата, Ентрери наблюдаваше невзрачната млада жена, която се грижеше за децата, и тъкмо в този миг ги умоляваше да не вдигаш толкова шум, като ги заплашваше, че баща им скоро ще се прибере.