Миг по-късно тя влезе в стаята, без да забелязва убиеца, приклекнал зад пердето на един от прозорците. Младата жена се захвана за работа, а Ентрери, който бе изрязал малка дупчица в плата, не я изпускаше от очи. Очевидно бе разтревожена — личеше си по резките й движения.
Не след дълго на вратата — просто още една завеса — се показа хилав, млад мъж, с хлътнали очи и изпито лице, покрито с неколкодневна брада.
— Събра ли ги? — остро попита жената.
Мъжът поклати глава и на Ентрери му се стори, че клепачите му сякаш натежаха още малко.
— Колко те молих да не работиш с тях! — скара му се жената. — Знаех си, че нищо добро…
Внезапно тя млъкна, виждайки очите му да се разширяват от ужас. Зърнал над рамото й как убиецът се показва иззад пердето, мъжът се накани да побегне, ала жена му се обърна и изпищя при вида на непознатия.
Мъжът се закова на място — за нищо на света нямаше да я изостави.
Ентрери безстрастно наблюдаваше случващото се пред очите му. Ако мъжът се бе опитал да изскочи навън, щеше да го прониже с едно-единствено хвърляне на камата си.
— Не и семейството ми! — примоли се беднякът и пристъпи към палача, разперил широко ръце. — И не тук!
— Значи знаеш защо съм дошъл? — попита Ентрери.
Жената избухна в сълзи и го замоли за пощада, но мъжът й я улови през кръста и нежно, но твърдо я дръпна назад, към стаята с децата.
— Не бях. Виновен аз — тихо каза той, когато се увери, че жена му е в другата стая. — Толкова се молих на Кадран Гордиън. Казах му, че ще намеря начин да му върна парите.
Някогашният Артемис Ентрери не би проявил и капчица разбиране. Някогашният Артемис Ентрери не би чул и дума от обясненията на човека. Някогашният Артемис Ентрери щеше просто да си свърши работата и да си тръгне. Сега обаче палачът усети, че е заинтригуван — наистина едва-едва, но пък нямаше никаква друга работа и изобщо не бързаше.
— Няма да ти създавам никакви неприятности, ако обещаеш да не нараняваш семейството ми — рече беднякът.
— Нима вярваш, че би могъл да ми създадеш каквито и да било неприятности? — попита Ентрери.
Беззащитният клетник поклати глава:
— Имай милост. Единственото, което исках, бе да им дам по-добър живот. Съгласих се, дори се зарадвах, да пренасям пари от крайбрежната улица до скривалището, само защото с тези лесни задачи изкарвах повече пари, отколкото с цял месец честен труд.
Разбира се, Ентрери и преди бе чувал същата история. Толкова пъти изпаднали в неволя глупци — наричаха ги „камили“ — се наемаха да пренасят пари за някоя гилдия, срещу суми, които за обикновени хора като тях, изглеждаха баснословни. Гилдиите използваха „камили“ с едничката цел да попречат на съперниците си да разберат кой точно носи парите им. В действителност, другите гилдии рано или късно разкриваха както „камилите“, така и техните маршрути и ги обираха. В подобни случаи злощастниците, оцелели след вражеската засада, неизменно биваха елиминирани от онзи, който ги беше наел.
— Знаел си, че се забъркваш с опасни хора, нали? — попита Ентрери.
Мъжът кимна:
— Само няколко доставки. Само няколко и след това щях да напусна.
Палачът поклати глава и се разсмя — пълна нелепица! Това не бе работа, която можеш да напуснеш просто така. Всеки, наел се като „камила“, начаса научаваше твърде много, за да го оставят да си тръгне, когато реши. Имаше само две възможности — или „камилата“ да се справи достатъчно добре и с повечко късмет да се издигне в йерархията и да получи по-висока и постоянна длъжност, или да бъде убит (или убита — нерядко за подобни задачи се използваха жени) във вражеска засада или от ръцете на наелата го гилдия.
— Умолявам те, не го прави тук — рече най-сетне беднякът. — Нека не е тук, където жена ми ще чуе последните ми викове, а синовете ми ще видят мъртвото ми тяло.
Ентрери усети как в гърлото му се надига горчива жлъч. Никога досега не бе изпитвал подобно отвращение, никога не бе виждал по-жалко човешко същество. Погледът му обходи сиромашката колиба с окъсаните завеси вместо врати и стени. Върху единствената вехта пейка в стаята имаше само една чиния, от която сигурно се хранеше цялото семейство.
— Колко дължиш? — попита палачът и, макар сам да се изненада от думите си, почувства, че няма да събере сили да довърши злощастника пред себе си.