Мъжът учудено вдигна очи:
— Кралско съкровище — отвърна. — Почти трийсет жълтици.
Ентрери кимна и откачи скритата под тъмния си плащ кесия. По теглото й позна, че вътре трябва да имаше поне петдесет златни монети, но въпреки това я подхвърли на мъжа.
Слисаният клетник я улови и се вторачи в нея толкова настойчиво, че очите му замалко да изскочат от орбитите. После вдигна поглед към убиеца, ала чувствата му бяха толкова объркани, че по лицето му се изписа единствено нямо недоумение.
— Закълни ми се, че след като си платиш дълга, повече няма да си имаш вземане-даване с никоя гилдия — рече Ентрери. — Жена ти и децата ти заслужават нещо по-добро.
Мъжът понечи да отговори, после падна на колене и започна да се кланя на своя избавител. Ентрери се обърна и гневно изскочи навън, сподирен от благословиите на мъжа.
В действителност, в постъпката му нямаше и следа от милост. Мъжът изобщо не го интересуваше, не го бе грижа и за грозната му жена, нито за несъмнено грозните му деца. И въпреки това, не беше в състояние да убие жалкия окаяник, макар да подозираше, че може би ще му направи по-голяма услуга, ако просто го избави от мъките му. Не, той просто нямаше намерение да достави на Кадран Гордиън удоволствието да го види как извършва толкова позорно убийство. Поръчки като тази се възлагаха на онези, които едва прохождаха в гилдията, дванайсетинагодишни хлапаци, които тепърва започваха да се издигат в йерархията — да изпрати някого като Ентрери на подобна задача бе огромна обида от страна на Гордиън.
Палачът обаче не възнамеряваше да играе по неговата свирка.
Без да губи нито миг, той се върна в странноприемницата, където бе отседнал, качи се в стаята си, събра си вещите и отново излезе. Спря чак когато стигна до „Медната миза“. Първоначалното му намерение бе да нахълта вътре насила, ако не за друго, то за да покаже на Дуавел колко е нелепа заплахата й да затвори вратите си за него. После обаче размисли и си тръгна. Не беше в настроение да се разправя с нея. Всъщност не беше в настроение да се разправя с когото и да било.
Хареса си малка, невзрачна странноприемница в другия край на града и си взе стая. Най-вероятно се намираше на територията на някоя гилдия и ако те откриеха кой е и с кого е свързан, сигурно щеше да си има неприятности.
Ала Ентрери изобщо не го беше грижа.
Следващият ден отмина, без да се случи нищо особено, но това ни най-малко не го успокои — затишието беше само привидно. Беше сигурен, че в сенките кипи трескава дейност. Ентрери ги познаваше достатъчно добре, за да разбере какво се крои в тях, само че нямаше никакво желание да си дава труда и да ги проучи. Да става каквото ще.
На втората вечер слезе в общата стая на малката странноприемница и седна да похапне в един ъгъл, без дори да чува разговорите около себе си. Все пак не пропусна да забележи появата на един нов посетител — полуръст, което си беше необичайна гледка в тази част на града. Много скоро новодошлият го откри и приседна на дългата пейка срещу него.
— Добра вечер, почитаеми господине — поздрави полуръстът. — Бива ли я храната?
Палачът го изгледа изпитателно, досетил се, че неканеният гостенин съвсем не се интересува от вечерята му. Не забеляза полуръстът да носи оръжие, макар да бе сигурен, че Дуавел надали ще се осмели да предприеме нещо толкова дръзко срещу него.
— Може ли да опитам? — нарочно повиши глас дребното създание и се приближи още малко.
Ентрери се досети какво се очаква от него, загреба от кашата и вдигна лъжицата, без обаче да я подаде на полуръста, така че той имаше съвсем правдоподобен предлог да дойде още по-близо.
— Изпраща ме Дуавел — прошепна, докато се навеждаше през масата. — В гилдията на Басадони са побеснели — търсиха те под дърво и камък, но вече знаят къде си, а и получиха разрешение от Рейкърс да дойдат да те приберат. Ще се появят още тази нощ.
При тези думи полуръстът лапна предложената му от Ентрери хапка и се изправи, гладейки се по корема.
— Предай на Дуавел, че сега наистина съм й задължен — подхвърли палачът и дребното създание кимна, след което се отдалечи и си поръча купа каша, която изяде на бара, бъбрейки с ханджията.
Оставен сам с мислите си, убиецът се поколеба какво да стори. Можеше, разбира се, да избяга, но цялото му същество беше против подобен план. Не, нека дойдат, та веднъж завинаги да се свърши с това. Бездруго не вярваше, че възнамеряват да го убият. Довърши вечерята си и се прибра в стаята, обмисляйки възможностите. Първото, което стори, бе да откърти една дъска от вътрешната стена и там, в тясното пространство между нея и външната стена, което стигаше доста под пода на неговата стая, постави прословутата си изумрудена кама и повечето от парите си. След това окачи на колана си друго оръжие, което доста приличаше на вълшебната кама, но не притежаваше магическите й умения. Накрая, повече за заблуда, отколкото с цел наистина да се предпази, заложи пред вратата съвсем елементарна клопка и като се настани на единствения стол, извади два зара и се заигра, за да убие времето.