Късно през нощта най-сетне чу някой да се изкачва по стълбите… някой, който очевидно се стараеше да не вдига шум, макар че Ентрери се движеше по-тихо, дори когато си вървеше, без да се стреми да остане незабелязан. Палачът се заслуша още по-внимателно, когато шумът от стъпките стихна и на негово място се разнесе стържене, сякаш някой бе пъхнал тънко парче метал между вратата и касата. Всеки сравнително опитен крадец би се справил с импровизирания капан за няколко минути, затова убиецът подпря глава на ръцете си и се облегна на стената.
Изведнъж всичко утихна и настана дълга, тягостна тишина.
Ентрери подуши въздуха — нещо гореше. За миг си помисли, че са подпалили сградата, за да го изгорят жив, но после различи мириса на опърлена кожа и когато сведе поглед към колана си, усети как нещо го парва — верижката, която носеше около врата си и на която бе окачил няколко шперца, хитро прикрити като невинни украшения, се бе изместила и се бе допряла до кожата му.
Едва тогава палачът разбра, че всички метални предмети, които имаше по себе си, са нагрети до червено.
Без да губи и миг, той скочи на крака и дръпна верижката от врата си, а после, с едно-единствено движение на китката, свали колана и нагорещената кама и ги пусна на пода.
Вратата поддаде и в стаята нахлуха двама от войниците на Басадони, както и мъж с арбалет в ръка. Той обаче не стреля, а и войниците не го нападнаха.
Миг по-късно на прага застана Кадран Гордиън.
— Можеше просто да почукаш — сухо отбеляза Ентрери, хвърляйки поглед към нажежените си вещи, над които се издигаше струйка черен дим.
В отговор Гордиън хвърли в краката му сребърна монета… необичайна монета, върху която бе изсечена глава на еднорог.
Палачът само сви рамене.
— „Камилата“ трябваше да бъде убита — рече Гордиън.
— Не си струваше усилието.
— Кой си ти, та да решаваш това! — възкликна командирът на Басадони.
— Не беше кой знае какво решение, в сравнение с онези, които някога… — започна убиецът, ала не можа да довърши.
— Аха! — прекъсна го драматично Гордиън. — Точно там е разликата, уважаеми Ентрери. Защото, видиш ли, всичко, което някога си знаел и правил, или ти е било нареждано да правиш, вече е без значение. Сега не си нито главатар на гилдия, нито командир, нито дори обикновен войник… и се съмнявам, че някога изобщо ще станеш. Изгубил си форма… както и очаквах. Сега трябва да се бориш за одобрение и ако оцелееш, може би — само може би — отново ще бъдеш приет в гилдията.
— Одобрение? — изсмя се убиецът. — Чие одобрение? Твоето?
— Хванете го! — нареди Гордиън на двамата войници, след което додаде: — Окаяникът, когото се опита да спасиш, беше екзекутиран заедно с цялото си семейство.
Ентрери не се впечатли особено, макар да знаеше, че Гордиън е наредил семейството на длъжника да бъде избито до крак единствено, за да го засегне. Не, сега палачът имаше по-важен проблем — дали да се остави да го отведат обратно в дома на гилдията, където най-вероятно щяха да го накажат с бой, а след това да го пуснат.
Не, реши веднага, нямаше никакво намерение да търпи подобно отношение — нито от Гордиън, нито от когото и да било. Щом двамата войници тръгнаха към него, съвършено тренираните мускули на краката му се напрегнаха, макар отстрани да изглеждаше така, сякаш няма никакви грижи и дори разпери ръце встрани, за да покаже, че не носи оръжие.
С мечове в ръка, стражите на Гордиън се приближиха от двете страни на Ентрери и замахнаха, докато мъжът с арбалета се целеше в сърцето му.
Внезапно убиецът скочи право нагоре, прибрал крака плътно под тялото си, а след това, преди слисаните войници да успеят да реагират, ритна настрани. Улучи ги право в лицето и те политнаха назад, той обаче улови единия и го придърпа пред себе си… тъкмо навреме, за да спре стрелата на третия нападател с тялото му, после запрати стенещия от болка мъж на земята.