Докато тичаше, усети как в хълбока му се забива стрела, а по тялото му плъзва свирепа болка. Той обаче само изръмжа и стисна зъби. Покрил лицето си с ръце и с крака, прибрани плътно под тялото, мина през дървената решетка на прозореца и прелетя няколкото метра, които го деляха от улицата. Докато се приземяваше, подви крака и се преметна два пъти, за да омекоти удара, след това се изправи и хукна. Изобщо не се учуди, когато няколко секунди по-късно една стрела — очевидно дошла от съвършено различно оръжие — се заби в стената досами него.
Изведнъж мястото загъмжа от войници на Басадони, наизскочили само за миг от всички възможни скривалища.
Ентрери се завтече по улицата, прескочи изпречилия се пред него мъж, който се опитваше да го улови през кръста и да го събори, после сви зад някаква постройка. С котешка пъргавина се изкатери на покрива, изтича до ръба му, прескочи тясната уличка и се приземи на покрива на отсрещната сграда.
Като се придвижваше по този начин, много скоро стигна до главната улица — знаеше, че това е последното, което преследвачите му очакват от него. Слезе от покрива и се покатери на една стена, разперил ръце и крака, в опит да намери някаква опора и да се слее възможно най-добре с очертанията на сградата.
Неведнъж до ушите му достигаха крясъците на търсещите го войници, които често минаваха точно под него, но постепенно всичко утихна… за щастие на Ентрери, тъй като нощта вече просветляваше, а раната му, макар и да не кървеше кой знае колко, бе сериозна, може би дори смъртоносна. Когато най-сетне се спусна на земята, беше толкова омаломощен, че едва успя да се задържи на крака. Докосна мястото, където стрелата се бе забила почти докрай в тялото му, и почувства топлата кръв, напоила гънките на плаща му.
Вече му бе трудно да диша, а за опитен боец като него не бе никак трудно да се досети какво означава това.
Късметът обаче бе на негова страна — върна се до странноприемницата, преди да е съмнало и въпреки че вътре несъмнено имаше поне няколко от войниците на Басадони, навън като че ли нямаше никой. С лекота откри прозореца на стаята си (парчетата от натрошената решетка още се търкаляха на земята под него) и мислено прецени къде точно се пада тайното му скривалище. Трябваше да бъде съвсем тих — от стаята му се носеха гласове, включително и този на Гордиън. Когато се закатери нагоре, му се наложи да впрегне цялата си воля, за да не изстене, макар че му идеше да крещи от болка.
Залови се със старото, очукано от времето дърво, бавно и безшумно, докато най-сетне достигна камата и малката кесийка.
— Трябва да е имал някаква магия у себе си! — чу Гордиън да крещи над него. — Опитай отново!
— Няма никаква магия, господарю — разнесе се друг глас, който несъмнено принадлежеше на вълшебника. — И да е имал нещо подобно у себе си, сигурно го е продал или подарил някому, преди да дойде тук.
Въпреки че агонизираше, Ентрери не можа да сдържи усмивката си при звука от ритника и яростното ръмжене, с които Гордиън посрещна тези думи. Нямаше магия, разбира се… защото бяха претърсили само стаята му, но не и стената на стаята отдолу.
Стиснал камата си в ръка, палачът тръгна по все още тихите улици. Надяваше се да срещне някой. Войник на Басадони, някой, който си заслужаваше гнева му, но всъщност подозираше, че надали би се справил и с начинаещ боец. Вместо това се натъкна на двама пияници, облегнати на една стена — единият спеше, другият си приказваше сам.
Тих като смъртта, убиецът се запрокрадва към тях. Изумрудената му кама притежаваше особено полезна магия — можеше да открадне жизнената сила на жертвата си и да я предаде на своя господар.
Ентрери се разправи първо с будния пияница, след това, значително укрепнал, впи зъби в плаща си и издърпа стрелата от тялото си, при което едва не припадна от болка.
Все пак успя да се задържи на крака и се нахвърли върху спящия мъж.
Не след дълго вече се отдалечаваше оттам, сякаш нищо не се бе случило и изобщо не го бяха ранявали. Отново се чувстваше силен и почти се надяваше Кадран Гордиън все още да е наоколо.
Само че битката едва сега започваше и въпреки забележителните си умения, Ентрери, който добре знаеше колко бе влиятелна гилдията на Басадони, отлично разбираше, че положението му никак не е розово.
Видяха как враговете му нахлуват в странноприемницата с намерението да го убият. Видяха го как скача през прозореца и потъва в сенките. С острия си взор, който далеч превъзхождаше очите на преследващите го войници, го видяха как се прилепя до стената и мълчаливо се възхитиха на хитрия му ход. А сега, с облекчение и безмълвно съгласие с избора на своя господар, го наблюдаваха как се отдалечава по улицата. И дори той, Артемис Ентрери, ненадминатият убиец, нямаше никаква представа, че те са тук.