Приятелите се бяха справили с него и там, над обезобразеното, прекършено тяло на доблестния Торлин, Уолфгар, син на Беорнегар, се закле да отмъсти за смъртта му.
Младият мъж усети как ръцете му се навлажняват ръце, които инстинктивно бяха стиснали дръжката на могъщия Щитозъб. Присви очи и се взря в далечния лагер. Не след дълго различи слабовата, очевидно развълнувана фигура, която изтича покрай една от палатките.
Нищо чудно Валрик вече да не беше между живите, напомни си Уолфгар — в крайна сметка, шаманът още тогава си беше възстар. И този път част от него му нашепна да си върви, да се спусне по другия склон на възвишението и да побегне — далеч от тази среща и от всичко, което би му напомнило за някогашния му живот.
Ала образът на сломеното, осакатено тяло на Торлин, наполовина човек, наполовина крилат кон, се бе запечатал в съзнанието му и не му даваше покой.
Не след дълго вече наблюдаваше лагера толкова отблизо, че без проблем различаваше отделните фигури.
Толкова отблизо, че ясно видя — небесните жребци преживяваха тежки времена. А и тежки битки, както личеше от немалкото ранени, налягали навсякъде из бивака. Броят на палатките и на хората (предимно жени, деца и старци) също бе по-малък, отколкото Уолфгар го помнеше. Загадката като че ли се изясняваше от дългата редица (поне четиридесет) прътове, които се издигаха в южната част на лагера и върху които бяха набучени оркски глави. От време на време отгоре им се спускаше по някоя граблива птица, настаняваше се сред рошавите коси и лакомо започваше да кълве очите и ноздрите на гнусните създания.
Гледката на очевидно западналото племе истински нарани Уолфгар — макар да се бе зарекъл да отмъсти на шамана им, той знаеше, че небесните жребци са доблестен народ, който по обичаи доста приличаше на неговите събратя. Поколеба се дали да не се откаже и тъкмо се накани да си тръгне, когато с крайчеца на окото си зърна от една палатка да изскача кльощав мъж, стар, но кипящ от енергия, облечен в бели одежди, които се разстилаха като крила зад гърба му, колчем разпереше ръце. Още по-издайническа бе украсената с голям изумруд превръзка, която покриваше едното му око. Откъдето и да минеше старецът, събратята му почтително свеждаха поглед, едно детенце дори изтича да му целуне ръка.
— Валрик — прошепна Уолфгар — нямаше как да го сбърка.
После се изправи и уверено се насочи към бивака, стиснал великолепния си боен чук в ръка. Самият факт, че влезе в лагера без никакви проблеми, говореше какъв хаос цари сред небесните жребци — никое варварско племе в що-годе добро състояние не би допуснало да бъде изненадано по този начин.
А ето че Уолфгар бе оставил първите палатки зад себе си и се бе приближил до Валрик достатъчно, за да може шаманът да го види и да зяпне от изумление, преди някой — висок, възрастен воин, силен, но по измършавял — да се опита да го спре.
Боецът се нахвърли отгоре му, без дори да го попита кой е, вдигнал тежка сопа за страничен удар. Уолфгар обаче, по-бърз, отколкото нападателят му очакваше, пристъпи напред, улови със свободната си ръка тоягата, преди да е набрала твърде много инерция, и със сила, каквато възрастният варварин не си беше и представял, изви китката му, издърпа оръжието и го захвърли надалеч. Воинът изрева и отново се опита да го удари, но Уолфгар го отблъсна назад.
Дотогава вече всички бойци в лагера — далеч по-малко, отколкото при предишната им среща — бяха наскачали и образували полукръг около своя шаман. Уолфгар отклони очи от омразния Валрик достатъчно дълго, за да ги огледа и да види, че това далеч не са мъже в разцвета на силите си. Бяха или прекалено млади, или твърде стари. Очевидно бе, че небесните жребци наскоро са водили жестока битка, в която никак не им беше провървяло.
— Кой си ти, който идваш неканен? — проговори един мъж, висок и силен, ала доста стар.
Уолфгар се вгледа в обадилия се, в проницателните очи и разрошената, прошарена коса, още гъста за човек на неговата възраст, в решителната, сурова извивка на челюстта. И друг път беше виждал тези черти, в лицето на един небесен жребец, когото бе срещнал преди много години, доблестен и храбър боец. Това, както и фактът, че непознатият се бе обадил пръв, преди всички и дори преди Валрик, окончателно затвърди предположението му.