— Бащата на Торлин — рече той на глас и се поклони.
Очите на възрастния варварин се разшириха от изненада. Очевидно бе, че иска да каже нещо, ала не намираше думи.
— Йерек Вълкоубиеца — провикна се вместо него шаманът. — Вожд на небесните жребци. А кой си ти, неканен гостенино? Кой си ти, та си позволяваш да споменаваш отдавна изгубения син на Йерек?
— Изгубен? — скептично повтори Уолфгар.
— Боговете ни го отнеха — отвърна Валрик и размаха украсените си с пера ръкави. — Пое на ловен поход, който го отведе по дирите на едно видение.
Невесела усмивка изкриви устните на Уолфгар. Най-сетне разбра огромната, поддържана вече цяло десетилетие, лъжа. Превърнат в чудовищно, безплътно създание, Торлин бе изпратен от Валрик по дирите на Уолфгар и останалите и бе срещнал ужасната си смърт от ръцете им. Само че шаманът, който вероятно не изгаряше от желание да съобщи страшната новина на вожда, някак си бе успял да изопачи истината, измисляйки история, с която да приспи подозренията на Йерек. Поел на боговдъхновен ловен поход или по дирите на видение, изпратено му от някое божество, Торлин можеше да не се върне с години, дори с десетилетия.
Уолфгар осъзна, че трябва да действа много внимателно — всяка прибързана постъпка или дума можеше да му навлече гнева на Йерек.
— Ловният му поход не продължи дълго — рече той. — Боговете — нашите богове — много скоро съзряха неговата несправедливост.
При тези думи по лицето на Валрик също се изписа смайване и той като че ли най-сетне започна да се досеща кой стои пред него.
— Кой си ти? — попита с леко потреперващ глас.
— Не си ли спомняш, Валрик Пронизващото око? — попита младият мъж и се приближи към него, при което най-близките до шамана воини също направиха крачка напред. — Нима небесните жребци толкова бързо забравиха Уолфгар, сина на Беорнегар?
Жрецът наклони глава на една страна — думите на непознатия събудиха далечен, смътен спомен.
— Нима небесните жребци вече не помнят северняка, комуто предложиха да се присъедини към техните редици и който пътуваше заедно с едно джудже, един полуръст и — тук варваринът направи пауза, сигурен, че довърши ли изречението си, самоличността му ще стане ясна като бял ден — с един елф на мрака?
Очите на Валрик замалко да изскочат от орбитите си.
— Ти! — изкрещя той и размаха разтреперан пръст във въздуха.
При споменаването на мрачния елф, може би единствения от тази раса, когото всички те бяха виждали някога, нещо се размърда в съзнанието на доста от небесните жребци. Разнесе се оживен шепот, повечето мъже стиснаха още по-здраво оръжията си, готови само при една дума на своя вожд да се нахвърлят върху нашественика и да се разправят с него.
Младият варварин дори не трепна.
— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар — твърдо повтори той и прикова поглед в лицето на Йерек. — Не съм враг на небесните жребци. Тъкмо напротив — свързваш ни далечно родство и еднакви обичаи. Върнах се, както се зарекох над мъртвото тяло на Торлин.
— Торлин е мъртъв? — ахнаха мнозина от воините и възклицанието им бе подето от скупчилите се зад тях жени и деца.
— Аз и моите приятели не дойдохме като врагове — продължи Уолфгар, като очакваше на приказките всеки миг да бъде сложен край. — Бихме се рамо до рамо срещу общ противник и победихме.
— Ти ни отказа! — ревна Валрик. — Обиди народа ни!
— Какво знаеш за сина ми? — намеси се Йерек и като избута шамана настрани, пристъпи напред.
— Знам, че Валрик се опита да всели духа на небесния жребец в него и го изпрати да ни унищожи — отвърна Уолфгар.
— И се осмеляваш да дойдеш тук с подобно признание?
— Знам, че не божество се беше вселило в Торлин тогава, защото с приятелите ми погубихме онова, в което той се бе превърнал.
— Убийте го! — изкрещя Валрик. — Както унищожихме орките, които се промъкнаха сред нас под прикритието на нощта, така ще сразим и врага, който дръзва да дойде в лагера ни посред бял ден!
— Стойте! — нареди Йерек и разпери ръце.
Никой от воините не помръдна, макар да бе очевидно, че едва се сдържат да не се нахвърлят върху Уолфгар, като глутница ловджийски кучета на прекалено къса каишка.