— Ако Торлин бе убил приятелите ми в честна битка, никога не бих се върнал да диря разплата — искрено заяви Уолфгар на вожда. — Не съм тук, за да си отмъщавам за смъртта им, защото те и тримата са добре. Дойдох, за да отмъстя за Торлин, могъщ и доблестен воин, използван най-безсрамно от тази отрепка.
— Валрик е нашият шаман! — провикнаха се мнозина от небесните жребци.
Уолфгар върна жреца на земята с гневно ръмжене и го принуди да коленичи, извивайки главата му назад. Валрик го сграбчи за ръката и кресна:
— Убийте го!
Миг по-късно думите му преминаха в гъргорещ стон, задушени от желязната хватка на исполина.
Уолфгар огледа заобиколилите го бойци. С нападението над Валрик си бе спечелил малко време, но приключеше ли с шамана, небесните жребци несъмнено щяха да го убият. Ала не това го спря — какво го интересуваше дали е жив, или мъртъв! Не, онова, което го укроти, бе изражението на Йерек, изражение на напълно прекършен човек. Младият варварин бе дошъл с новини, които можеха да съсипят гордия вожд, а ако сега той убиеше Валрик и мнозина от небесните жребци, преди сам да рухне мъртъв, Йерек навярно никога нямаше да се съвземе. Нито пък племето.
Уолфгар сведе поглед към жалкия шаман. Докато обмисляше следващия си ход, неволно бе засилил натиска си и сега мършавият жрец се бе превил одве и изглеждаше така, сякаш няма да издържи още дълго. Колко лесно би било на исполина да свали ръката си още по-надолу и така да прекърши гръбнака му.
Колко лесно и колко безсмислено. Със сърдито ръмжене, което нямаше нищо общо със състраданието, Уолфгар го дръпна, за да се изправи и като го улови през слабините, го вдигна над главата си и го запрати на няколко метра, право в собствената му палатка, където шаманът се стовари с гръм и трясък, насред кожи и рухнали прътове.
Неколцина воини начаса се нахвърлиха върху Уолфгар, той обаче ги отблъсна с един мощен замах на Щитозъб, при което изби оръжието на едного, а другиму едва не откъсна ръката.
— Спрете! — разнесе се гласът на Йерек. — Ти също, Валрик! — натърти той, виждайки жреца да се изправя на крака и да насъсква воините.
След това мина покрай бойците си и се изправи пред Уолфгар с убийствен пламък в очите.
— Ще ме заболи, ако се наложи да погубя бащата на Торлин — спокойно каза младият варварин.
Думите улучиха право в целта. Изражението на стария вожд омекна и без да каже нищо повече, Уолфгар се обърна и си тръгна. Никой от близкостоящите воини не си и помисли да го спира.
— Убийте го! — ревна Валрик, но едва-що бе довършил, когато Щитозъб полетя към него.
Само за няколко секунди магическото оръжие стопи десетината метра, които го деляха от коленичилия жрец, стовари се в гърдите му и го остави проснат насред рухналата палатка, мъртъв.
Всички очи се насочиха към Уолфгар, мнозина направиха крачка-две към него.
Ала ето че Щитозъб неочаквано и драматично се озова отново в ръката му и небесните жребци се дръпнаха назад.
— Неговият бог Темпос го подкрепя! — провикна се някой.
Уолфгар отново се обърна и си тръгна, мислейки си, че нищо не би могло да е по-далеч от истината. Очакваше Йерек да хукне след него или да нареди на воините си да го убият, ала зад гърба му цареше странна тишина. Не се разнесоха нито заповеди, нито гневни възгласи, сякаш нищо не помръдваше. Абсолютно нищо. Той така бе слисал бездруго съкрушеното племе, зашеметил бе Йерек с истината за съдбата на сина му, а след това и съплеменниците му с неочакваната си свирепа разплата с Валрик, че те просто не знаеха как да реагират.
Докато се отдалечаваше от лагера, последното, което Уолфгар изпитваше, бе облекчение. Изпълнен с гняв, той крачеше по пътеката, бесен на проклетия Валрик, на проклетите небесни жребци, на целия прокълнат свят. Изрита изпречилия се на пътя му камък, после вдигна друг и го запрати надалеч с предизвикателен, яростен рев. Вървеше, без и сам да знае къде отива, без цел и посока. Не след дълго се натъкна на следите на група орки, най-вероятно същите, които предишната нощ бяха нападнали небесните жребци — ясно различима диря от кръв, смачкана трева и прекършени клонки, която се отклоняваше от пътеката и навлизаше в близката горичка.
Без дори да се замисли, Уолфгар я последва, като все така блъскаше дърветата, покрай които минаваше, и сипеше проклятия. Постепенно се успокои и спря да ръмжи, заменил безцелното бродене с набързо съставен план. Сега вече вървеше много по-предпазливо, обръщаше внимание на всяка пътека, където би могло да има вражески съгледвачи, отделени от основния отряд. Не след дълго забеляза подобно място, както и диря, оставена от четири крака, която потвърждаваше предположението му. Безшумно я проследи, оглеждайки се за сенки и други местенца, предлагащи добро прикритие.