Би трябвало да изчака, ала не можеше.
Свистейки зловещо, Щитозъб профуча между двама дребновати орки и се стовари върху един по-едър техен събрат, като събори не само него, но и събеседника му.
Със страховит рев на уста, Уолфгар се хвърли в атака. Измъкна копието от ръката на най-близкото чудовище и прониза другаря му, след което го издърпа и като се завъртя, цапардоса първия орк по главата. Оръжието се строши и той заби двете парчета в слепоочията на противника си. Злото създание се опита да ги извади, ала Уолфгар го вдигна във въздуха и го запрати надалеч. Мощен юмрук повали следващия орк, още преди той да успее да откачи меча си, други двама рухнаха под тежестта на разярения варварин. Миг по-късно Уолфгар отново беше на крака, без да спира да раздава юмруци и ритници, където свари, в опит да сломи всяка съпротива. И наистина, хванати неподготвени, орките като че ли искаха единствено да избягат колкото се може по-надалеч от страховития исполин, вместо да се изправят срещу него.
Уолфгар улови едного, завъртя го и го удари с глава, а когато гнусното същество политна назад, го сграбчи за косата и с все сила стовари юмрука си в грозната му мутра.
После скочи, готов да се заеме със следващия си противник. Първоначалният му устрем като че ли започваше да отслабва, ала в този миг Щитозъб се завърна в десницата му и той начаса го запрати към поредната си жертва, която се строполи на земята с разбит череп.
Неколцина орки се нахвърлиха върху него, размахали ножове и тежки сопи, и дори успяха да го ранят един-два пъти. Но и за най-малката драскотина исполинът се отплащаше с безжизнени тела, довършени от него с голи ръце. Много скоро Щитозъб отново бе в десницата му и орките бяха принудени да отстъпят. Целият покрит с кръв, размахал тежкия чук със зверска сила и диви крясъци на уста, Уолфгар бе прекалено страшен за малодушните създания. Онези, които успяха да се откопчат, побягнаха в гората, онези, които не можаха, паднаха от ръката му.
Няколко минути по-късно Уолфгар си тръгна от пометения бивак, като ръмжеше яростно и стоварваше чука си върху изпречилите се на пътя му дървета. Знаеше, че гнусните създания го наблюдават, знаеше също така, че никое от тях няма да посмее да го нападне.
Не след дълго излезе от гората и се озова пред невисок хълм, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към угасващия залез, същите пъстроцветни пламъци, които бе видял и от северните покрайнини на Гръбнака на света преди няколко вечери.
Този път обаче, нищо у него не трепна при вида на великолепните багри. Сега вече осъзнаваше — надеждата, че може да избяга от миналото си, е била напразна знаеше, че спомените ще го следват, където и да отиде, каквото и да стори. Не изпитваше никакво удовлетворение, задето си бе отмъстил на Валрик, никаква радост от това, че бе разгромил злите орки.
Нищо.
Младият мъж крачеше в нощта, без дори да си даде труда да измие кръвта от себе си, нито да превърже многобройните драскотини, с които бе покрито тялото му. Просто вървеше напред, към залеза, докато луната се издигаше зад гърба му и поемаше своя път по небосвода.
Три дни по-късно достигна източната порта на Лускан.
Глава 11
Бойният магьосник
— Спри да идваш! — извика Ла Вал, после добави с доста по-мек тон: — Моля те!
Ентрери не каза нищо, само продължи да се взира в магьосника с непроницаемо изражение.
— Ти рани Кадран Гордиън — продължи Ла Вал. — Вярно, гордостта му пострада повече от тялото, но това, уверявам те, е много по-опасно.
— Гордиън е глупак — отсече Ентрери.
— Глупак с армия — уточни магьосникът. — Никоя гилдия не се е укрепила така здраво на улицата, както тази на Басадони. Никой не разполага с повече възможности и всички те, в това можеш да бъдеш сигурен, сега са впрегнати срещу Артемис Ентрери.
— И срещу Ла Вал, предполагам — насмешливо допълни палачът. — Задето си позволява да говори с преследвания.