Достатъчно със съмненията и закъснялото съжаление, скара се той сам на себе си и като извади камата си, приклекна и насочи цялото си внимание към настоящия момент. За миг се поколеба дали да не се опита да излезе, но се отказа — вратата със сигурност вече бе заключена с могъщо заклинание.
— Виж Мърл! — изсмя се самоуверено магьосникът и размаха ръце, при което от огромните му, развети ръкави се извиха безброй разноцветни дъги.
Още едно замахване — и от пръстите му изскочиха ярки мълнии и политнаха към палача. Само че Ентрери вече се бе претърколил презглава, встрани от магическия снаряд. Хвърли поглед назад, с надеждата някоя от мълниите да бе избила вратата, но тя си стоеше непокътната.
— Отлична реакция! — поздрави го Мърл. — Но кажи ми, жалки убиецо, наистина ли искаш да удължиш агонията си? Защо не спреш там, където си, та всичко да свърши бързо и милостиво?
Миг по-късно на магьосника му се наложи да престане с подигравките и да подхване ново заклинание, тъй като Ентрери се бе втурнал в атака, размахал изумрудената си кама. Мърл не направи опит да се предпази от нападението и най-спокойно продължи заклинанието си, дори когато палачът посегна към лицето му.
Камата спря така рязко, сякаш се бе ударила в каменна стена. Ентрери не се изненада особено — всеки що-годе разумен магьосник би се погрижил да се обгради с подобна защита. Онова, което наистина го смая, докато политаше назад, отблъснат от взрив от вълшебни снаряди, бе концентрацията на Паризо. Против волята си се възхити на хладнокръвието, с което магьосникът бе продължил магията си, без дори да трепне, когато камата полетя към лицето му, без дори да мигне, когато страховитото оръжие проблесна току пред очите му.
Залитайки леко, убиецът отскочи настрани и отново се претърколи, готов за следващата атака. Ала Паризо, напълно уверен в превъзходството си, само се изсмя:
— Къде ще се денеш? — подразни го той. — Докога мислиш, че ще можеш да се измъкваш на косъм?
И наистина, вслушаше ли се в подигравките на магьосника, Ентрери бързо щеше да рухне мнозина на негово място биха последвали съвета на Паризо и биха приели привидно неизбежната си гибел.
Но не и Артемис Ентрери. Апатията му се изпари само за миг. Сега, когато животът му висеше на косъм, всички съмнения за мястото му в света и смисъла на съществуването му се изпариха като дим. Единственото, което имаше значение, бе настоящият момент, във вените му пулсираше адреналин. Първото, което трябваше да стори, бе да обезвреди „каменната кожа“, магическата защита, която бе в състояние да отбие всяко нападение… но само до един момент. Бърз като котка, палачът грабна близкия стол, отчупи един от краката му и го запрати срещу противника си.
Разбира се, не улучи и трябваше светкавично да отскочи, за да избегне поредния порой от магически снаряди. Те обаче го застигнаха и здравата го ужилиха. Без да обръща внимание, Ентрери се изправи и хвърли още един от краката на стола, после още един.
Четвъртият крак полетя миг по-късно, последван от седалката. Разбира се, подобна импровизирана канонада не би ранила Паризо, дори ако вълшебната му защита я нямаше, ала всеки удар отнемаше по още един слой от „каменната кожа“.
Ентрери си плати за атаката почти веднага — следващата мълния на магьосника здравата го разтърси и го запрати далеч встрани. Рамото му беше обгорено, косата му настръхна, сърцето му заби учестено.
Ранен и почти отчаян, палачът се нахвърли върху Паризо с удвоена ярост.
— Колко още можеш да понесеш? — изрева той, докато отново и отново забиваше камата си в невидимата стена.
Вместо отговор, магьосникът се обви с покров от танцуващи пламъци. Ентрери, който вече бе вдигнал ръка за пореден удар, не можа да спре навреме и камата проряза огъня и отскочи, спряна от „каменната кожа“. Паризо и този път остана невредим, същото обаче не можеше да се каже за убиеца. Огненият щит насочи удара му срещу самия него и върху бездруго омаломощеното му тяло зейна грозна рана.
Той изрева и се дръпна назад, като нарочно застана пред вратата, а когато магьосникът запрати поредната си мълния по него, ловко се отмести.
Докато се приземяваше, хвърли поглед през рамо и за своя радост видя, че планът му е подействал — на мястото на дървената врата имаше само трески. Ентрери сграбчи един стол и го метна срещу Паризо, след което се втурна към изхода.