Стонът, откъснал се от устните на магьосника, го накара да спре и да се обърне — дали най-сетне не беше сломил невидимата му защита?
После обаче бе негов ред да изохка.
— Хитро! — поздрави той противника си, когато видя, че стенанието е било уловка, целяща да му спечели малко време за следващата магия.
Ентрери отново се насочи към вратата, но не бе направил и една крачка, когато пред него се издигна стена от пламъци и го принуди да отстъпи назад.
— Добре се би, палачо. — Одобрението в гласа на магьосника бе искрено. — Не че очаквах нещо друго от Артемис Ентрери. Ала сега, уви, удари сетният ти час.
При тези думи Паризо извади магическата си пръчка, насочи я към краката му и изстреля струя огнени семена.
Ентрери се хвърли по очи на пода и покри глава с плаща си в същия миг, в който семената се превърнаха в огромно кълбо, което изригна и изпълни цялата стая с пламъци и дим, опърли косата на палача и му отне въздуха. Паризо обаче остана невредим, защитен от огнения си щит.
Убиецът се изправи, замаян и заслепен от горещината и дима. Докато пламъците бързо обхващаха сградата, магьосникът избухна в див смях.
Трябваше да се махне на всяка цена. Не можеше да надвие Паризо, а нямаше да издържи още дълго. Обърна се към вратата, с намерението да мине през пламъците, ала внезапно сякаш от нищото отпред изникна искрящ меч и се стрелна към него толкова яростно, че той едва успя да отскочи и да го отбие с камата си. Невидимият му противник (волята на Паризо, който управляваше оръжието с помощта на сложна магия) се впусна в напориста атака, която го принуди да отстъпи назад, като през цялото време оставаше между него и изхода.
Щом си възвърна равновесието, Ентрери побърза да отвърне на нападението — с лекота избягваше противниковото оръжие и на свой ред нанасяше свирепи удари по самия меч, тъй като нямаше ръка, която да го държи. Това не бе никакъв проблем за опитния убиец, докато изведнъж не се появи още един меч. Никога досега Ентрери не бе чувал, още по-малко пък виждал някой да е в състояние да управлява едновременно две такива оръжия.
Той се преметна през глава и мечовете го последваха. Опита се да изтича покрай тях и да се добере до вратата, но те бяха прекалено бързи. Хвърли поглед назад към Паризо и през сгъстяващия се пушек го видя, все така обгърнат от защитни пламъци, да допира магическа пръчка до бузата си.
Ентрери вече едва издържаше непоносимата жега. Пламъците бяха навсякъде — по стените, по пода, по тавана. Разнесе се пращене на дърво и гредите започнаха да се трошат.
— Няма да мръдна оттук — чу се гласът на магьосника. — Ще остана, докато и последната искрица живот не напусне тялото ти, Артемис Ентрери.
Искрящите мечове се впуснаха в атака в съвършена хармония един с друг и палачът почувства, че Паризо наистина е на крачка от успеха. Едва избягвайки остриетата, той се хвърли под тях и щом се изправи на крака, се втурна към изхода. Закрил лицето си с ръце, скочи право в огнената преграда, с намерението да си пробие път през изкъртената врата.
Спря го солидна бариера, без съмнение — невидима магическа стена. Когато отново премина през огнената преграда, видя, че от другата страна го очакват двата меча, както и Мърл Паризо с насочена към гърдите му магическа пръчка.
В този миг досами вълшебника изникна ръка, обвита в зелена ръкавица и стиснала нещо, което приличаше на голямо яйце.
Очите на Паризо се разшириха от ужас.
— К-к-кой? — заекна той. — К-к-как…
Ръката хвърли яйцето на пода и то избухна, посипвайки облак от ситен прашец, който се издигна във въздуха и засия в хиляди цветове. Изведнъж, въпреки пращенето на пламъците и звука на трошащо се дърво, Ентрери чу музика, безброй ноти, които ставаха все по-високи, само за да се спуснат отново надолу и да завършат с дълго, монотонно жужене.
Двата меча изчезнаха, стопи се и огнената преграда, запречваща вратата, макар че обикновените пламъци, които вече бяха обхванали стената, продължиха да горят ярко. Не изчезна и щитът, с който Паризо се беше обградил.
Изведнъж магьосникът изпищя и размаха ръце като обезумял, мъчейки се да направи друго заклинание… заклинание, което да го измъкне, досети се Ентрери, осъзнавайки, че противникът му неочаквано бе започнал да усеща изпепеляващата горещина така силно, както и той самият.
Невидимата бариера, която блокираше изхода, навярно също се бе изпарила, ала вместо да се обърне и да избяга, Ентрери остана на мястото си, неспособен да откъсне поглед от Паризо, който отчаяно отстъпваше назад, без да може да прикрие ужаса си. За изумление и на двамата мъже, пламъците около магьосника неочаквано заприличаха на дребни, човекоподобни създания, които го наобиколиха от всички страни и подеха странен танц.