Паризо залитна, спъна се в някаква дъска и падна по гръб. Досущ освирепяла хайка вълци, малките огнени същества се нахвърлиха отгоре му, подпалвайки дрехите и изгаряйки кожата му. Магьосникът отвори уста, за да извика и едно от създанията скочи в гърлото му и му отне гласа, изпепелявайки го отвътре.
Обвитата в зелена ръкавица ръка повика Ентрери.
Стената зад палача се срути, навсякъде се разлетяха искри и сажди, а изходът изведнъж се оказа затворен.
Като се движеше предпазливо, но бързо, убиецът заобиколи отдалеч призрачната ръка и установи, че тя не бе отрязана, просто се подаваше от нещо, което несъмнено бе междупространствен портал.
При тази гледка Ентрери усети как коленете му омекват и тъкмо се канеше да хукне към обгърнатата от пламъци врата, когато разнеслият се над главата му звук го предупреди, че таванът всеки миг ще рухне. Воден единствено от инстинкта за оцеляване — макар че, ако бе помислил дори миг повече, навярно би предпочел смъртта, Ентрери скочи през магическия портал.
Право в ръцете на своите спасители.
Глава 12
Място под слънцето
Познаваше града, макар и съвсем бегло. Преди много години беше минал оттук — в едно различно време, изпълнено с надежда и меч за бъдещето, в търсене на Митрил Хол. Малко неща му се виждаха познати, докато крачеше из улиците и попиваше глъчката от многобройните тържища на северния град, зажужал след дългия зимен сън.
Мнозина се обръщаха след него с неприкрит интерес — висок два метра, широкоплещест и як, преметнал великолепен боен чук през рамо, младият мъж представляваше доста необичайна гледка. В Лускан по принцип нямаше кой знае колко варвари, но Уолфгар винаги изпъкваше дори сред собствената си силна раса.
Без да обръща внимание на шепота и любопитните погледи, исполинът бродеше из града, макар и сам да не знаеше къде отива. След известно време забеляза. Домовата кула на мистиците, обиталището на прословутата магьосническа гилдия на Лускан — с необичайната си, подобна на дърво форма, сградата се различаваше лесно. Но и това познато островче насред морето на града, не му беше от особена полза. Толкова много време бе минало, откакто бе идвал тук, че му се струваше като друг живот.
Вървеше ли, вървеше, минутите постепенно се превърнаха в час, после в два, а той обръщаше все по-малко внимание на града около себе си, потънал в мисли за случилото се през последните няколко дни и особено за разплатата с Валрик, която не му бе донесла никакво удовлетворение. Образът на шамана, рухнал насред прътове и кожи, се бе запечатал в съзнанието му.
Младият мъж прокара пръсти през неподдържаната си коса и залитайки, продължи напред. Беше изтощен — от три дни насам (всъщност, от срещата си с небесните жребци) надали бе спал повече от няколко часа. Беше се скитал по пътищата, водещи на запад, докато не зърна в далечината очертанията на града. Когато стражите пред източната порта заплашиха да не го пуснат, той просто се обърна и понечи да си тръгне. Те обаче извикаха след него и му разрешиха да влезе, при условие че не сваля оръжието от гърба си.
Уолфгар не смяташе да се бие, но също така нямаше никакво намерение да им се подчини и просто да си стои, ако някоя битка сама го откриеше. Кимвайки безмълвно, той влезе в града и закрачи из улиците и тържищата му.
Когато сенките започнаха да се удължават, а слънцето вече клонеше на запад, Уолфгар видя пред себе си знак, на който пишеше „Улица на полумесеца“ — място, където беше идвал и преди. Недалеч оттам съзря и табелата на „Кривата сабя“, кръчма, която познаваше от предишното си посещение в града и където се бе забъркал в (би могло да се каже дори, че бе започнал) грандиозно сбиване. Сега, когато разнебитената улица и долнопробната пивница отново бяха пред него, варваринът неволно се запита как изобщо е могъл да очаква нещо различно от подобно място.
Тук се събираха най-низшите слоеве на обществото — крадци и главорези, скитници и бегълци. Младият мъж бръкна в почти празната си кесия и опипа няколкото дребни монети, които се търкаляха на дъното й. Всъщност, съвсем ясно осъзна той, това бе мястото, на което принадлежеше и той самият.