Когато прекрачи прага на „Кривата сабя“, донякъде се притесняваше да не си го спомнят и да не се окаже въвлечен в нова свада, още преди вратата да се е затворила зад гърба му.
Разбира се, никой не го разпозна, а и той не видя лица, които да му се сторят дори най-бегло познати. Иначе мястото си бе съвсем същото. Докато оглеждаше помещението, погледът му инстинктивно се спря върху стената до бара, същата, която преди много години един по-млад Уолфгар бе строшил с главата на един кръчмарски побойник, поставяйки го на мястото му.
Колко преизпълнен с гордост бе тогава, вечно готов за бой. Вярно, и сега не му трябваше много, за да свали оръжието от гърба си или да размаха юмруци, ала подбудите му се бяха променили. Сега Уолфгар се биеше от гняв, от заслепяваща ярост, независимо дали тя имаше нещо общо с противника насреща му или не. Биеше се, защото да се бие или да не се бие му се струваше еднакво безсмислено. А може би го правеше с тайната надежда, че ще загуби, че някой. Враг най-сетне ще надделее и ще сложи край на мъките му.
Докато си проправяше път през пивницата, младият мъж не мислеше за това, не мислеше изобщо за нищо и не гледаше откъде минава и дали не се блъска в многобройните посетители, претъпкали заведението, а когато видя едно свободно място, се настани на него, без дори да попита мъжете, седнали от двете му страни, дали не очакват някого.
После просто зачака, попивайки гледките и звуците, които го заобикаляха — прошепнати откъслеци от чужди разговори, неприлични подмятания към момичетата, които разнасяха питиетата и които винаги имаха не по-малко хаплив отговор на върха на езика си — докато всички те не се превърнаха в успокояващо, монотонно жужене.
Постепенно започна да се унася и накрая главата му клюмна, а рязкото движение го събуди. Понамести се на стола и видя пред себе си кръчмаря, възрастен мъж, с по младежки изправена, широкоплещеста фигура, да бърше някаква чаша.
— Арумн Гардпек — представи се кръчмарят и му протегна ръка.
Уолфгар я погледна, но не я пое.
Без ни най-малко да се смути, възрастният мъж продължи да бърше чашата.
— Нещо за пиене?
Уолфгар поклати глава и извърна очи — не искаше нищо от него, най-малкото безсмислени разговори.
Само че Арумн се наведе през бара, за да привлече вниманието му и рече:
— Не искам неприятности в кръчмата си — спокойно заяви той и хвърли поглед към яките мускулести ръце на варварина.
Уолфгар само махна.
Минутите течаха и макар че мястото се препълваше все повече и повече, никой не обръщаше внимание на Уолфгар и той постепенно си позволи да се поотпусне. Главата му отново започна да клюма и варваринът потъна в сън, заровил лице в ръцете си, положени върху чистия бар на Арумн.
— Ей, ти! — разнесе се изведнъж глас, дошъл сякаш от много, много далеч, след което младият мъж усети как някой го потупва по рамото.
Когато с мъка отвори натежали очи и повдигна глава, видя пред себе си усмихнатото лице на кръчмаря.
— Време е да си вървиш.
Уолфгар го изгледа неразбиращо.
— Къде си отседнал? — попита Арумн. — Ако искаш, мога да изпратя някой да те придружи.
Все още замаян, Уолфгар спря сънен поглед върху кръчмаря, опитвайки да си спомни къде се намира.
— А дори не пи! — гръмко се обади някой до варварина и той се обърна.
Няколко едри мъже, несъмнено охраната на заведението, бяха образували полукръг зад него.
— Къде си отседнал? — повтори Арумн, когато Уолфгар отново го погледна. — А ти си затваряй устата, Йоси Локвата — добави, този път към здравеняка, който се беше обадил.
Варваринът сви рамене:
— Никъде.
— Е, тука не можеш да останеш! — изръмжа друг от стражите и го смушка в рамото.
Уолфгар спокойно се извърна и го премери с поглед.
— Дръж си езика зад зъбите! — побърза да скастри служителя си Арумн, а после отново привлече погледа на Уолфгар. — Мога да ши предложа стая само срещу няколко сребърника.
— Нямам много пари — призна си варваринът.
— Тогаз’ ми продай чука си! — обади се някой зад гърба му.
Уолфгар се обърна за трети път и видя Щитозъб в ръцете на един от пазачите. Напълно разбуден, младият мъж се изправи и с повелително изражение протегна ръка.
— Да не би да искаш да ти го върна? — подсмихна се другият, когато варваринът направи крачка към него, и едва-едва премести оръжието, по-скоро за удар, отколкото, за да го даде на собственика му.