— Искаш да ти бъда авангард — рече палачът.
— Не знам за какво говориш.
Този път бе ред на Ентрери да се засмее — лъжата на Джарлаксъл бе повече от очевидна.
— Искаш да разпростреш влиянието на Бреган Д’аерте и на повърхността, над Калимпорт, но знаеш, че никога няма да бъдете приети дори сред най-изпадналите прослойки на града — заяви направо убиецът.
— Бихме могли да използваме магия, за да скрием расата си — подхвърли Джарлаксъл.
— Но защо да си даваш този труд, когато имаш Артемис Ентрери.
— А така ли е наистина? — попита елфът.
Ентрери се замисли за миг, после сви рамене.
— Предлагам ти защита срещу враговете ти — заяви Джарлаксъл. — Не, нещо повече от това — предлагам ти власт над враговете ти. С твоята репутация и познанията ти за града, както и с тайната подкрепа на Бреган Д’аерте, много скоро ще бъдеш господар на калимпортските улици.
— И марионетка в ръцете на Джарлаксъл — подметна палачът.
— И равностоен партньор на Джарлаксъл — поправи го елфът. — Нямам нужда от марионетки. Всъщност, смятам ги за пречка. Партньорът, който има изгода от съвместните дела, винаги работи по-упорито и се стреми към по-високи цели. Пък и нали сме приятели, Артемис Ентрери?
Убиецът се изсмя с глас. Думите „Джарлаксъл“ и „приятел“ в едно и също изречение бяха смехотворно несъвместими и му напомняха за стария уличен израз, че най-опасното, което може да се чуе от устата на някой калимшански амбулантен търговец, са думите „вярвай ми“.
А Джарлаксъл току-що бе казал точно това.
— Не след дълго враговете ти в гилдията на Басадони ще те наричат паша — добави елфът.
Безучастното изражение на Ентрери изобщо не се промени.
— Дори управниците на града — на всички градове в Калимшан! — ще трябва да ти засвидетелстват своето уважение.
И този път Ентрери остана напълно равнодушен.
— Трябва да знам още сега, преди да си напуснал стаята, дали предложението ми ти допада — в гласа на Джарлаксъл се прокрадна едва доловима заплаха, която не убягна от вниманието на убиеца.
Вече знаеше за присъствието на Бреган Д’аерте в града, а това означаваше само едно — не се ли присъединеше към тях, чакаше го сигурна смърт, тук и сега.
— Партньори — заяви той и заби палец в гърдите си. — Но аз ще насочвам меча на Бреган Д’аерте в Калимпорт. Аз ще решавам къде и кога да нанасяте своите удари.
Джарлаксъл кимна в знак на съгласие, после щракна с пръсти и начаса един елф влезе в стаята и се приближи до Ентрери, очевидно с намерението да го съпроводи навън.
— Наспи се добре — рече Джарлаксъл на палача. — Защото от утре започва изкачването ти към върха.
Без да си даде труда да му отговори, Ентрери излезе от стаята.
След като палачът си тръгна, иззад близката завеса се показа още един елф.
— Не те излъга — увери той Джарлаксъл, използвайки езика на своята раса.
Лукавият наемник кимна и се усмихна, доволен, че има на своя страна толкова могъщ съюзник, какъвто беше Рай’ги Бондалек от Чед Насад, някога главен жрец в елфическия град, свален при един преврат и спасен от дръзките Бреган Д’аерте. Джарлаксъл отдавна му бе хвърлил око — Рай’ги бе вещ не само в жреческите ритуали, но си го биваше и като магьосник. Бреган Д’аерте наистина бяха извадили късмет, че някой като него изведнъж се беше превърнал в изгнаник.
Разбира се, Рай’ги дори не подозираше, че именно Джарлаксъл бе подклал преврата, за да го свали от власт.
— Този твой Ентрери не изглеждаше ни най-малко впечатлен от богатствата, с които се опита да го изкушиш — осмели се да добави Рай’ги. — Предполагам, че ще удържи на обещанието си, но без никакво желание.
Джарлаксъл кимна — реакцията на палача изобщо не го изненадваше. През месеците, които Ентрери бе прекарал сред Бреган Д’аерте, наемникът го бе опознал наистина добре и сега бе сигурен, че разбира желанията и подбудите му може би по-добре и от самия него.
— Има нещо, което не му предложих — обясни той. — Нещо, за което дори той все още не осъзнава, че копнее.
И като бръкна в гънките на дрехата си, извади оттам амулет, закачен на сребърна верижка: