10.
ТОПЛИНА
На мъгливия розов фон се очертаваха охрави форми, напомнящи на дамски боа от пера, сякаш увиснали на невидими конци. Редицата от тъмни газообразни дъги изчезваше в далечината, всяка следваща по-малка от предишната, докато последната се сливаше с вихрещите се червени миазми.
Джейкъб не можеше да се фокусира върху които и да е детайл от холозаписа. Тъмните нишки и ивици, които образуваха видимата топография на хромосферата, бяха измамни и като форма, и като строеж.
Най-близката нишка почти изпълваше левия преден ъгъл на резервоара. Валма по-тъмен газ се носеха из невидимо магнитно поле, което се издигаше над слънчевото петно на близо хиляда километра под него.
Високо над мястото, където по-голямата част от отделяната слънчева енергия се изливаше в космоса във формата на светлина, наблюдателят бе в състояние да различава подробностите от десетки хиляди километри. Въпреки това човек трудно можеше да свикне с мисълта, че магнитната дъга, която в момента гледаше Джейкъб, е приблизително с големината на Норвегия. Тя беше брънка от веригата, извиваща се на двеста хиляди километра над няколко слънчеви петна.
И това бе само една група слабо взаимодействащи си елементарни частици. Досега бяха видели много такива.
Дължината на всяка от тях беше двеста и петдесет хиляди километра. Записа бе направен преди няколко месеца в активен регион, който отдавна беше изчезнал, и корабът го бе снимал от безопасно разстояние. Причината стана ясна, когато върхът на гигантската огнена дъга избухна в най-ужасяващото слънчево явление — изригване.
Изригването едновременно беше красиво и страшно — кипящ въртоп от ослепителна светлина, представляващ късо съединение от невъобразим мащаб. Дори слънчевите кораби не биха могли да оцелеят във внезапния потоп от високоенергийни неутрони, изхвърлени от ядрените реакции на изригването, частици, неуязвими за корабните електромагнитни щитове, прекалено много, за да бъдат отразени с, времекомпресия. Директорът на проекта „Потапяне, в слънцето“ подчерта, че изригванията обикновено можели да се предвидят и избягнат.
Джейкъб щеше да приеме това уверение по-спокойно без допълнението „обикновено“.
Иначе срещата мина съвсем нормално. Кеплър изнесе кратка лекция по слънчева физика. Джейкъб вече знаеше повечето неща от заниманията си на борда на „Бредбъри“, но трябваше да признае, че холозаписите на действителни потапяния в хромосферата фантастично илюстрират прочетеното. И можеше да обвинява единствено себе си, че се затруднява да схване мащабите на тези процеси.
Кеплър обобщи принципната динамика на слънчевата вътрешност, истинската звезда, на която хромосферата представляваше само тънка обвивка.
Невъобразимата тежест на слънчевата маса предизвиква ядрени реакции в дълбокото ядро, в резултат на които се отделя топлина и които не позволяват на гигантското кълбо от плазма да се свие под въздействието на собственото си притегляне. Налягането поддържа тялото „надуто“.
Енергията, отделяна от огъня в ядрото, бавно се разпространява навън, понякога като светлина, друг път като конвенционен обмен на нажежена и охладена материя. Чрез радиация, после чрез конвекция и накрая пак чрез радиация, енергията достига дебелия много километри пласт, известен като „фотосфера“ — „сферата от светлина“, в която тя най-после се освобождава и се отправя към космоса.
Материята в една звезда е толкова плътна, че някакъв внезапен катаклизъм в ядрото може да се прояви едва след милион години като промяна в количеството светлина, което напуска слънчевата повърхност.
Но слънцето не се изчерпва с фотосферата — плътността на материята постепенно намалява с височината. Ако се смятат йоните и електроните, които постоянно се изливат в космоса със слънчевия вятър, предизвикват сиянията на Земята и образуват плазмените опашки на кометите, може да се каже, че слънцето няма истински граници. То се пресяга да докосне другите звезди.
Ореолът на короната сияе около Луната по време на слънчево затъмнение. Пипалцата, които на снимка изглеждат толкова нежни, са образувани от електрони, нагорещени до милиони градуси, но са почти толкова редки (и безопасни за слънчевите кораби), колкото слънчевия вятър.
Между фотосферата и короната се намира хромосферата, „цветната сфера“… мястото, където старото слънце внася последни промени в светлинното си представление, където поставя спектралния си подпис върху светлината, огряваща земянитите.