— Е, Джейкъб, корабът представлява плоска палуба в почти съвършен огледален корпус. Гравитационните двигатели, генераторите на стазаполе и охлаждащият лазер се намират в по-малка сфера, разположена по средата на палубата. Записващите устройства са монтирани „от долната страна“ по ръба на палубата, а хората са „отгоре“, така че да не си пречат взаимно. Но не бяхме предвидили, че нещо нарочно ще избегне камерите ни!
— Щом призраците са се крили от уредите ви, защо просто не сте обръщали кораба? Имате пълен гравитационен контрол.
— Опитахме. Те просто изчезваха! Или оставаха над нас, колкото и бързо да се въртяхме. Просто висяха над нас! И тогава някои от екипажа започваха да виждат антропоидни форми!
Изведнъж дрезгавият глас на Джефри отново изпълни залата.
— Хей! Цяла глутница овчарски кучета избутва ония пръстени! Приближавам се! Добри кученца!
Хелън сви рамене.
— Джеф винаги е бил скептик. Никога не виждаше странни фигури и наричаше пастирите „овчарски кучета“, защото не откриваше в поведението им нищо, което да загатва за разум.
Джейкъб кисело се усмихна. Снизхождението на супершима към кучешката раса беше една от смешните страни на типичната за вида му склонност към подражание. Това навярно притъпяваше чувствителността им към особената връзка между кучето и човека. Много шими си взимаха кучета за домашни любимци.
— Той нарече магнитоядните „пръстени“, нали?
— Да, имат форма на огромни гевреци. Щеше да ги видиш, ако срещата не беше… прекъсната. — Тя тъжно поклати глава и погледна надолу.
Джейкъб се размърда.
— Сигурен съм, че никой не е можел да направи нищо… — започна той. После усети, че думите му звучат глупаво. Десилва кимна и се обърна към пулта, заета или преструвайки се на заета с разчитането на техническата информация.
Бубакуб лежеше по корем върху една възглавница близо до парапета. В ръцете си държеше електронна книга и унесено четеше извънземните знаци, които течаха по малкия екран. Когато се бе разнесъл гласът на Джефри, пилът беше вдигнал глава и загадъчно бе погледнал Пиер Ларок.
Очите на журналиста блестяха, докато записваше „историческия момент“. От време на време той тихо и възбудено казваше нещо в микрофона на стенокамерата.
— Три минути — дрезгаво обяви Десилва.
В продължение на шестдесет секунди не се случи нищо. После на екрана пак се появиха главните букви.
„ГОЛЕМИТЕ МОМЧЕТА ЗА ПРЪВ ПЪТ СЕ НАСОЧВАТ КЪМ МЕН! ИЛИ ПОНЕ ДВАМА ОТ ТЯХ. ТОКУ-ЩО ВКЛЮЧИХ КАМЕРИТЕ… ХЕЙ! УСЕЩАМ РАЗТЪРСВАНЕ! ВРЕМЕКОМПРЕСИЯТА Е ПОВРЕДЕНА!!!“
— Движа се бързо… — внезапно прозвуча дълбокият дрезгав глас. — Пак разтърсване! Падам! Извънземните! Те…
За миг се разнесе пращене, последвано от високо свистене, когато операторът увеличи звука. После нищо.
Дълго всички мълчаха. После един от операторите се изправи от пулта си.
— Експлозията е потвърдена — каза той. Десилва кимна.
— Благодаря. Подгответе обобщение на информацията за Земята.
Странно. Най-силното чувство, което изпитваше Джейкъб, беше болезнена гордост. Като представител на Центъра за ъплифтиране, той бе забелязал, че в последния момент от живота си Джефри се бе отказал от клавиатурата. Вместо да отстъпи пред страха, той беше направил горд и труден за него жест. Земянитът Джеф бе говорил на глас.
Джейкъб искаше да го каже на някого. Ако не друг, то поне Фейгин щеше да разбере. Той се запъти към канта, ала преди да стигне при него Пиер Ларок високо изсъска:
— Глупаци! — Журналистът със смаяно изражение се огледа наоколо. — И аз съм най-големият глупак! Трябваше да се досетя, че е опасно да пращаме само шимпанзе в слънцето!
Залата се смълча. Присъстващите изненадано гледаха Ларок, който разпери ръце.
— Не виждате ли? Всички ли сте слепи? Ако соларианите са нашите патрони, а в това не може да има съмнение, те явно са правили всичко възможно, за да ни избягват хилядолетия наред. И все пак някаква далечна обич към нас не им е позволявала да ни унищожат! Те са се опитвали да ви предупредят по начини, които е нямало как да разберете, но вие не сте ги послушали. Как тогава да реагират тези могъщи същества, щом им досажда клиентна раса, която те са изоставили? Какво очаквате да направят, когато им се натрапва някаква маймуна?
Неколцина от екипажа гневно скочиха на крака. Десилва трябваше да повиши глас, за да ги накара да се отдръпнат. Тя се обърна към Ларок с напълно овладяно лице.
— Господине, ако изложите интересната си хипотеза на хартия и без обиди, ние с удоволствие ще я обсъдим.
— Но…
— Толкова по този въпрос! По-късно ще имаме достатъчно време да дискутираме!