Ларок тъжно поклати глава.
— Съжалявам, Демуа. — Нямаше го надутият му акцент. Той се метна напред с разперени ръце.
Джейкъб заподскача заднешком и започна да брои наум. Когато стигна до пет, очите му се присвиха и за миг Джейкъб Демуа бе едно цяло. Той мислено проектира линия от палеца на крака си до брадичката на своя противник. Кракът му бавно описа дъга. Почти не усети Удара.
Ларок се издигна във въздуха. Облечената в скафандър фигура полетя назад като в забавен кадър. Джейкъб изпадна в дълбоко съпреживяване и сякаш неговото тяло се понесе хоризонтално и позорно се просна върху твърдия под.
После трансът свърши и той свали шлема на Ларок… Изправи французина да седне и го подпря на стената. Ларок тихо плачеше.
Джейкъб забеляза някакъв пакет, завързан за пояса му. Той го отряза и започна да го разопакова, като отблъскваше ръцете на съпротивляващия се журналист.
— Е — сви устни Джейкъб. — Не си използвал зашеметителя срещу мен, защото камерата е прекалено ценна. Питам се, защо тогава? Може би ще открия, ако пусна този запис. — Той се изправи и дръпна журналиста на крака. — Хайде, Ларок. Ще се отбием при някое четящо устройство. Освен ако първо не искаш да кажеш нещо.
Ларок поклати глава. Двамата тръгнаха, като Джейкъб го държеше за лакътя.
Когато стигнаха до главния коридор и Джейкъб се канеше да завие към фотолабораторията, те се сблъскаха с другите преследвачи, водени от Дуейн Кеплър. Въпреки слабата гравитация, ученият тежко се облягаше на ръката на един санитар.
— Аха! Хванали сте го! Прекрасно! Това доказва всичките ми твърдения! Този човек се опита да избяга от справедливо наказание! Той е убиец!
— Ще видим — отвърна Джейкъб. — Единственото, което доказва този случай, е, че Ларок е уплашен. Когато изпадне в паника, дори гражданинът може да стане агресивен. Интересува ме обаче къде си е мислил, че отива. Навън няма нищо друго, освен взривена скала! Може би не е зле да пратите няколко души да обиколят района около базата.
Кеплър се засмя.
— Според мен не е отивал никъде. Условниците никога не знаят къде отиват. Те действат инстинктивно. Просто искат да се измъкнат от затвореното пространство като всяко преследвано животно.
Лицето на Ларок остана безизразно. Ала Джейкъб усети, че ръката му се напрегна, когато стана дума за претърсване на повърхността, а щом Кеплър отхвърли идеята, французинът видимо се успокои.
— Значи се отказвате от предположението за гражданско убийство — каза на директора Джейкъб, когато се запътиха към асансьорите. Кеплър вървеше бавно.
— С какъв мотив? Бедният Джеф не би убил и муха! Едно свястно богобоязливо шимпанзе! Освен това в Системата от десет години не е извършвано убийство от гражданин! Това престъпление скоро ще стане рядко като златен метеорит!
Джейкъб се съмняваше. Статистиката по-скоро говореше за полицейските методи, отколкото за каквото и да е друго. Ала той не отговори нищо.
Кеплър размени няколко реплики по вградения в стената до асансьорите интерком. Почти незабавно се появиха още няколко души и поеха Ларок от Джейкъб.
— Между другото, намерихте ли камерата? — попита директорът.
Джейкъб си помисли дали да не я скрие и по-късно да се престори, че я открива.
— Ma camera a votre oncle! — извика Ларок и се пресегна към задния джоб на Джейкъб. Хората от базата го дръпнаха назад. Друг се приближи и протегна ръка. Джейкъб неохотно му подаде камерата.
— Какво каза той? — попита Кеплър. — На какъв език говореше?
Джейкъб сви рамене. Асансьорът дойде и отвътре излязоха още хора, сред които Мартин и Десилва.
— Просто изруга — отвърна той. — Струва ми се, че не одобрява родителите ви.
Кеплър високо се засмя.
13.
ПОД СЛЪНЦЕТО
Комуникационният купол приличаше на балон, залепнал в катран. Повърхността на Меркурий около полусферата от стъкло и стазаполе излъчваше мътно сияние. Течният вид на отразената слънчева светлина усилваше усещането на Джейкъб, че е в кристална топка, затънала в кал, неспособна да избяга в чистотата на космоса.
Самите скали в близката далечина също изглеждаха странни. При тази топлина и под постоянната бомбардировка на частици от слънчевия вятър се образуваха необикновени минерали. Без да знае точно защо, окото се дивеше на праха и особените кристални форми. Имаше и локви. Човек се опитваше да не мисли за тях.
И още нещо на хоризонта привличаше вниманието.
Слънцето. Мощните екрани не пропускаха голяма част от светлината му. Ала белезникаво-жълтото кълбо приличаше на златно глухарче, толкова близо, че сякаш можеш да го докоснеш, нажежена до бяло монета. Тъмните слънчеви петна се стичаха на групи и се разгръщаха от екватора на север, юг и изток. Повърхността притежаваше странна загладеност, която погледът сякаш никога не можеше да фокусира.