Сега корабът на Джеф сигурно представляваше облак от металокерамични частици и йонизирани газове, пръснати на площ от милиони кубични километри в слънчевия въртоп. Джейкъб се опита да си представи бурите в хромосферата така, както ги бе видял в последния миг от живота си шимският учен, незащитен от пространствено-времеви полета.
Той затвори очи и внимателно ги разтърка. Беше гледал слънцето почти без да мига.
Отпуснат на едно от наблюдателните кресла, Джейкъб виждаше почти цялото слънчево полукълбо. Половината небе беше изпълнено с бавно променящо се кълбо от червени, черни и бели багри. На водородната светлина всичко сияеше в тъмночервени нюанси — деликатната дъга на някаква изпъкналост, очертаваща се на фона на космоса, тъмните, извиващи се ивици на нишките и хлътналите възчерни слънчеви петна.
Топографията на слънцето имаше почти безгранично разнообразие. От проблясъци, прекалено бързи, за да може да ги следи човешко око, до бавно величествено въртене — накъдето и да погледнеше, Джейкъб виждаше само движение.
Макар че основните особености не се променяха бързо, той вече различаваше безброй по-малки движения. Най-бързо беше пулсирането на горите от високи тънки „спикули“ около краищата на петнистите клетки. Пулсирането продължаваше няколко секунди. Всяка спикула знаеше Джейкъб, обхващаше хиляди квадратни километри.
Известно време той бе наблюдавал с корабния телескоп блестящите струи свръхнагорещена плазма, които бликаха от фотосферата като фонтани и се откъсваха от притеглянето на слънцето, за да се превърнат в могъщи вълни от звук и материя, представляващи короната и слънчевия вятър.
Заградени от спикулите, огромните гранулационни клетки пулсираха със сложен ритъм, докато топлината отдолу завършваше безкрайното си конвекционно пътуване, за да се отдели като светлина.
И над всичко това, като дълбоко море, се стелеше хромосферата.
Аналогията можеше да е преувеличена, но бурните райони над спикулите наистина приличаха на коралови рифове, а редиците от спокойни нишки проследяваха навсякъде пътищата на магнитните полета като легла на келп, леко поклащани от вълните. Нямаше значение, че всяка от розовите дъги беше много пъти по-голяма от Земята!
Джейкъб отново откъсна очи от кипящата сфера. „Ако продължавам да гледам така, ще си изгубя зрението — помисли си той. — Чудя се как устояват на изкушението другите.“
От мястото му се виждаше цялата наблюдателна палуба, освен малък участък от отсрещната страна на дванайсетметровия купол в центъра.
В стената на централния купол се появи отвор и палубата се обля в светлина. Отвътре излезе мъж, следван от висока жена. Джейкъб не трябваше да чака очите му да се приспособят, за да познае силуета на комендант Десилва.
Хелън се усмихна и седна по турски до креслото му.
— Добро утро, господин Демуа. Надявам се, че сте успели да поспите през нощта. Очаква ни тежък ден.
Джейкъб се засмя.
— Като че ли тук има такова нещо като нощ! Няма нужда да поддържате измамата, като имитирате изгрев. — Той кимна към слънцето, което изпълваше половината небе.
— Въртенето на кораба в осемчасов цикъл дава на онези, които не са свикнали с космоса, възможност да поспят — отвърна тя.
— Не се безпокой — каза Джейкъб. — Аз мога да спя навсякъде. Това е най-ценната ми дарба.
Хелън се усмихна още по-широко.
— По традиция хелионавтите винаги завъртат кораба веднъж преди последното спускане и наричат този период нощ.
— Вече имате традиции? Само за две години?
— О, тази традиция е много по-стара! Тя датира от времето, когато никой не е можел да си представи друг начин да отиде на слънцето, освен… — Десилва замълча за миг.
Джейкъб изпъшка.
— … Освен да отиде нощем, когато не е толкова горещо!
— Ти си го открил!
— Елементарно, драги Уотсън. Беше неин ред да изпъшка.
— Всъщност ние съзнателно изграждаме някои традиции при онези, които са се потапяли в Хелиос. Създадохме Клуба на огнеядците. Когато се върнем на Меркурий, ще те посветят. За съжаление, не мога да ти кажа какво представлява посвещаването… само се надявам, че можеш да плуваш!
— Не виждам къде мога да се скрия, госпожо комендант. За мен ще е чест да стана огнеядец.
— Чудесно! И не забравяй, още не си ми разказал как си спасил Ваниловата игла. Не съм ти го казвала, но след завръщането на „Калипсо“ страшно се зарадвах да видя онова старо чудовище и искам да чуя историята от човека, който го е спасил.
Джейкъб погледна над рамото на Десилва. За миг му се стори, че чува вой на вятър и човешки вик… глас, който крещеше нечленоразделни думи, докато някой падаше… Той се отърси от спомена.