Джейкъб даде воля на въображението си, докато пилът живо описваше неща, преживявани от малцина човеци: безкрайната странност и красота на звездите, разнообразието на съществата, които обитават планетите. Започваше да завижда на Хелън Десилва.
Бубакуб горещо защитаваше каузата на Библиотеката. Тя бе хранилище на познанието и традицията, обединяващи всички дишащи кислород. Тя осигуряваше приемственост и нещо повече, защото без Библиотеката, видовете щяха да са разделени от бездънни пропасти. Войните щяха да се водят до окончателната гибел на един от противниците. Екологичните престъпления щяха да предизвикват смъртта на цели планети.
Библиотеката и другите Институти предотвратяваха геноцида сред своите членове.
Разказът на Бубакуб достигна своята кулминация и той остави публиката си в благоговейно мълчание. Накрая добродушно попита Джейкъб дали ще им направи честта също да им разкаже нещо.
Джейкъб се смути. От човешка гледна точка той беше водил интересен живот, но определено не забележителен! Какво можеше да разкаже? Явно трябваше да е лично преживяване, или приключение на прародител или патрон.
Облян в пот, Джейкъб си помисли дали да не избере някаква историческа фигура: може би Марко Поло или Марк Твен. Но на Мартин сигурно нямаше да й е интересно.
Спомни си за участието на дядо си Алварес в Поврата. Ала тази история беше прекалено политически натоварена и Бубакуб щеше да я помисли за откровено революционна. Най-интересният момент от собствения му живот бе приключението с Ваниловата игла, но то беше прекалено лично, за да го сподели. Освен това го бе обещал на Хелън Десилва.
Жалко, че го нямаше Ларок. Енергичният дребосък сигурно щеше да приказва, докато огньовете долу угаснеха.
Изведнъж му хрумна дяволита мисъл. Имаше един исторически герой, негов пряк предшественик, чиято роля беше достатъчно важна. Забавното бе, че тази история можеше да се тълкува двояко. Чудеше се колко завоалирано трябва да говори, така че някои от слушателите му да не го разберат.
— Е, всъщност искам да разкажа за една личност от историята на Земята — бавно започна Джейкъб. — Тя представлява интерес, защото е участвала в контакт между една „примитивна“ култура и друга, която била по-напред от нея почти във всяко отношение. Естествено, случаят ви е познат. От Контакта насам почти всички историци говорят за него. Съдбата на индианците е моралният урок на тази епоха. Днес старите филми от двайсети век, които възхваляват „Благородния червенокож“, се показват само като комедии. Както ни напомни Мили и както знае всеки на Земята, Червенокожия не направил нищо, за да се приспособи към пристигането на европейците. Неговата прехвалена гордост не му позволила да се поучи от белия човек, тъкмо обратното на успешното „асимилиране“ на Япония в края на деветнайсети век… пример, който напоследък фракцията „Адаптиране & Оцеляване“ постоянно изтъква.
Беше успял да привлече вниманието им. Хората безмълвно го наблюдаваха. Очите на Кула грееха. Дори иначе разсеяният Бубакуб не откъсваше мънистените си очички от Джейкъб. Когато спомена за фракцията „А & О“ обаче, Мартин потръпна. Факт.
„Ако беше тук, на Ларок нямаше да му хареса това, което говоря“, помисли си Джейкъб. Ала гневът на французина нямаше да е нищо в сравнение с този на рода Алварес, ако можеха да го чуят!
— Разбира се, индианците не са изцяло виновни за това, че не са успели да се приспособят — продължи той. — Много учени смятат, че културите в западното полукълбо периодично са изпадали в кризи и поредната за нещастие съвпаднала с пристигането на европейците. Бедните май например току-що били водили гражданска война, в резултат на която напуснали градовете си и оставили своите жреци и благородници на произвола на съдбата. Когато Колумб открил Америка, повечето храмове били пусти. Разбира се, след „Златния век на майте“ населението се удвоило, а богатствата и търговията се учетворили, но това не са валидни измерения за една култура.
Внимателно, малкия. Не прекалявай с иронията.
Джейкъб забеляза, че един от екипажа, мъж на име Дубровски, се бе поотдръпнал от другите. Само Джейкъб виждаше сардоничната усмивка на лицето му. Всички останали изглежда слушаха, без да подозират нищо, макар че трудно можеше да прочете израженията на Кула и Бубакуб.
— Та този мой прадядо бил индианец. Казвал се Се-кво-и и бил от племето на чероките.
По онова време чероките живеели главно в щата Джорджия, на източното крайбрежие на Америка, и затова имали дори по-малко време от другите индианци да се подготвят за срещата с белия човек. И все пак опитали — по свой начин. Опитът им не бил успешен и завършен като този на японците, но те опитали.