Това прогонване не било последната травма, причинена на чероките.
Когато в Съединените щати избухнала гражданска война, чероките също се включили. Брат убивал брата, когато Конфедеративните индиански доброволци се сблъсквали с Обединената индианска бригада. Те се биели също толкова яростно, колкото и войските на белите, и обикновено по-дисциплинирано. А междувременно новите, им домове били опустошени.
По-късно имало проблеми с банди, болести и заграбване на земя. Със своя стоицизъм чероките станали известни като „индианските евреи“. Въпреки че някои други племена изчезнали от отчаяние и апатия пред лицето на извършените срещу тях престъпления, чероките запазили традиционната си самоувереност.
Се-кво-и не бил забравен. Може би като символ на гордостта на чероките, името му било дадено на един вид дърво, което расте в мъгливите калифорнийски гори. Най-високото дърво на света.
Но всичко това ни отдалечава от грешката на чероките. Тяхната гордост им помогнала да преживеят грабежите на деветнайсети и пренебрежението на двайсети век и им попречила да вземат участие в обезщетяването на индианците през двайсет и първи. Те отказали „културните компенсации“, предложени им от американското правителство точно преди началото на Бюрокрацията — богатства, изсипани върху останките от индианските народи, целящи да успокоят деликатната съвест на просветената, образована общественост през епохата на американското Циганско лято.
Чероките не пожелали да създадат културни центрове, в които да изпълняват древни танци и ритуали. Докато други индианци възкресявали доколумбовите занаяти, за да „възстановят връзката си със своето наследство“, чероките питали защо да копаят землянки, когато могат да създадат свой вариант на американската култура от двайсет и първи век.
Наред с племето мохоук и отделни групи от други племена, те дали своето „обезщетение“ и половината от племенното си богатство, за да се включат в Лигата на енергийния сателит. Каймакът на тяхната младеж отишъл да строи градове в космоса, както техните предци помагали за построяването на големите градове на Америка. Чероките се отказали от възможността да станат богати, за да получат дял от небето.
И отново платили ужасна цена за своята гордост. Когато бил установен потисническия режим на Бюрокрацията, Лигата се разбунтувала. Загинали хиляди индиански младежи, съкровището на своя народ, наред със своите космически братя, потомци на Анди Джаксън и неговите роби. Градовете на Лигата били разрушени. Позволили на оцелелите да останат в космоса, само защото някой трябвало да показва на грижливо избраните от Бюрокрацията заместници как да живеят.
Чероките на Земята също страдали. Мнозина участвали в Бунта на конституционалистите. Единствени от всички индиански народи, те били наказани от победителите като племе, заедно с ВиетАмите и бунтовниците от Минесота. Вторият Път на сълзите бил също толкова тъжен, колкото и първият. Този път обаче те не били сами.
Разбира се, първото безмилостно поколение на бюрократични водачи си отишло и настъпила епохата на истинските бюрократи. Хегемонията повече се интересувала от възпроизводството, отколкото от отмъщението. Лигата била възстановена под държавен контрол и в колониите О’Нийл се развила богата нова култура, повлияна от оцелелите първи строители.
На Земята все още се срещат чероки, дълги години след като много други племена са се изгубили в космополитната култура. Те все още не са научили своя урок. Последната им безумна идея е съвместен проект с ВиетАмите и Израел-Палестина за тераформиране на Венера. Смешно, разбира се.
Но ако напълно бяха възприели начина на живот на белия човек, моят прадядо Се-кво-и и неговите потомци можеха да спечелят малко място в неговата култура и да бъдат асимилирани мирно, без страдания. Ако бяха упорствали заедно с много свои индиански съседи, пак щяха да страдат, но накрая щяха да получат собствено място, благодарение на „добротата“ на по-късните поколения на белия човек.
Вместо това те се опитаха да постигнат синтез между добрите страни на западната цивилизация и собственото си наследство. Чероките експериментираха и бяха придирчиви. Те подбираха и се маеха в продължение на шестстотин години и поради тази причина страдаха повече от което и да е друго племе.
Поуката от тази история е очевидна. Ние, хората, сме изправени пред решение, подобно на онова, пред което са стояли индианците. Трябва да изберем дали да сме придирчиви, или да приемем цялата древна култура, която ни се предлага чрез Библиотеката. Нека всеки, който настоява да внимаваме, си спомни историята на чероките. Техният път е дълъг и все още не е завършил.