Всяко пулсиране предизвикваше реакция у заобикалящите го пръстени. По обиколката им проблясваха яркосини диаманти и спирали. Всички магнитоядни съгласуваха ритъма си с бавно ускоряващия се пулс на Големия.
Изведнъж най-близкият магнитояден се понесе към Големия, без да престава да се върти, като хвърляше яркозелени проблясъци по пътя си.
Около огромния пръстен се появиха десетки яркосини точки, които полетяха към натрапника. След миг те затанцуваха пред него като искрящи капчици вода върху горещ тиган и започнаха да го изтласкват назад, сякаш го хапеха и дразнеха, докато накрая стигна почти под кораба.
Пилотът завъртя сферата така, че да се обърнат към най-близката от блещукащите точки, само на един километър от тях. И тогава Джейкъб за пръв път видя формите на живот, които се наричаха слънчеви призраци.
Той се носеше като привидение, сякаш ураганите в хромосферата бяха ветрец, съвсем различно от бясно въртящите се като дервиши пръстени.
Приличаше на медуза или на блестящо синя хавлия за баня, закачена да съхне на простора и развяваща се на вятъра. Или може би повече напомняше на октопод с пипала, които проблясваха и изчезваха по неравните му краища. А понякога изглеждаше като кръпка на повърхността на самото море.
Призракът се вълнуваше. В продължение на минута той бавно се носеше към слънчевия кораб. После спря.
И той ни наблюдава, помисли си Джейкъб.
За миг се гледаха едни други, екипажът от водни същества в кораба и призракът.
После съществото се завъртя и обърна плоската си повърхност към тях. Изведнъж палубата се обля в пъстроцветна светлина. Екраните я задържаха в допустими равнища, ала бледочервената мъгла на хромосферата изчезна.
Джейкъб вдигна длан пред очите си и запремигва в почуда. „Ето какво било — малко непочтително си каза той, — да влезеш в дъгата!“
Ярките багри се стопиха също толкова внезапно, колкото се бяха появили. Червеното слънце отново се завърна, а с него и нишката, слънчевото петно далеч под тях и въртящите се пръстени.
Ала призраците ги нямаше. Бяха се върнали при гигантския магнитояден и пак танцуваха като почти невидими точици около него.
— Той… Той стреля по нас с лазера си! — възкликна пилотът. — Досега не са правили така!
— Но и никога не са се приближавали толкова в нормалната си форма — отвърна Хелън Десилва. — Обаче не съм сигурна какво означават и двете неща.
— Смятате ли, че е искал да ни навреди? — колебливо попита д-р Мартин. — Може би така е започнало и с Джефри!
— Не знам. Може би ни предупреждаваше…
— А може би просто е искал да се върне на работа — каза Джейкъб. — Ние бяхме почти в обратната посока на големия магнитояден. Ще забележите, че всичките му спътници се върнаха едновременно.
Десилва поклати глава.
— Не знам. Предполагам, че нищо не ни заплашва, ако останем тук и просто ги наблюдаваме. Хайде да видим какво ще направят, когато свършат с раждането.
Големият пръстен пред тях започна да се клати по-силно. Ивиците по обиколката му станаха по-отчетливи, като по-тъмните се стесняваха, а по-светлите се разширяваха с всяко пулсиране.
Джейкъб на два пъти видя групи от светли пастири да отблъскват магнитоядни, които прекалено се бяха приближили, като овчарски кучета, гонещи своеволен овен пред страхопочтителните погледи на другите.
Клатенето се усилваше и тъмните ивици ставаха все по-тесни. Излъчваната под големия пръстен зелена лазерна светлина отслабваше. Накрая угасна.
Призраците се приближиха. Когато въртенето на Големия стана почти хоризонтално, те се събраха край ръба му, някак си го подхванаха и завършиха обръщането с рязко дръпване.
Гигантът лениво се завъртя около оста си перпендикулярно на магнитното поле. И за миг остана в това положение, докато съществото изведнъж започна да се разпада.
Като скъсана огърлица, пръстенът се разцепи там, където една от тъмните ивици се стесняваше и изчезваше. Докато тялото на родителя бавно се въртеше, светлите ленти една по една се отделиха в малки пръстенчета и също започнаха да се въртят по невидимите линии на магнитното поле, пръскайки се като мъниста по небето. Накрая от Големия не остана нищо.
Сега петдесетината пръстенчета шеметно се въртяха сред рояка от яркосини пастири. От вътрешността им колебливо замъждука слабо зелено сияние.
Въпреки че внимателно ги пазеха, призраците изгубиха няколко от нестабилните им заряди. Няколко бебета, по-активни от другите, се измъкнаха от рояка. Кратък зелен проблясък прати едно от тях към недалечен възрастен магнитояден, извън охранявания район. Джейкъб се надяваше, че малкото ще продължи към кораба. Само Възрастният пръстен да се махнеше от пътя му!