Тя се извърна.
— Мисля, че е по-добре да си почина, ако не възразяваш. Искам да съм будна, когато се върнат соларианите.
Джейкъб не обърна внимание на враждебността й — малко от грубостта на другото му Аз трябва да се бе проявила, наред с подозрението. Ала беше очевидно, че Мартин нямаше да каже нищо повече. Той се изправи. Психоложката спусна облегалката на креслото си.
Завари Кула при автоматите за напитки и храна. — Разщроен ли ши, Приятелю-Джейкъб?
— Ами не, мисля, че не. Защо питаш?
Високият извънземен го погледна. Имаше уморен вид.
Слабите му рамене бяха увиснали, макар че големите очи бяха ясни.
— Надявам ше, че не го приемаш прекалено тежко, тая новина, която шъобщи Бубакуб.
Джейкъб се извърна от машините и вдигна очи към Кула.
— Да го приемам прекалено тежко ли? Неговите думи са само информация. И нищо повече. Ще се разочаровам, ако се окаже, че трябва да сложим край на проекта „Потапяне в слънцето“. И ще поискам да се уверя в думите му, преди да ги приема… например поне някакви данни в Библиотеката. Но иначе най-силното ми чувство е любопитство. — Раздразнен от въпроса, Джейкъб сви рамене. Очите му смъдяха, навярно от прекалено голямата доза червена светлина.
Кула бавно поклати едрата си кръгла глава.
— Мишля, че не е така. Извинявай за предположението, но ми ше щрува, че ши много разтревожен.
Джейкъб за миг се ядоса. Едва не избухна, но успя да се овладее.
— За какво говориш, Кула? — бавно попита той.
— Джейкъб, ти ощана неутрален в забележителния вътрешен конфликт на швоя вид. Но вшички разумни шъщества имат шобщвено мнение. Ти ше чувштващ наранен, защото Бубакуб ущанови контакт, докато човеците не ушпяха. Макар че никога не ши изразявал позиция по Въпроша за произхода, знам, че не ши доволен да откриеш, че човечещвото наищина има патрони.
Джейкъб отново сви рамене.
— Вярно е, все още не съм убеден от тази история за соларианите, които ъплифтирали човечеството в мъглявото минало и после ни изоставили, без да довършат работата си. Просто няма логика.
Той разтри дясното си слепоочие. Започваше да го боли глава.
— Освен това всички участници в този Проект се държаха странно. Кеплър страдаше от някаква необяснима истерия и беше прекалено зависим от Мартин. Ларок бе по-агресивен от обикновено, понякога с опасност за самия него. И не забравяй за предполагаемия му саботаж. После самата Мартин се отказва от емоционалната си защита на Ларок и изпитва странен страх да каже нещо против Бубакуб. Това ме кара да се чудя… — Джейкъб замълча.
— Може би за вшичко това ша виновни шоларианите. Щом ша ушпели да накарат гошподин Ларок да извърши убийщво, може да ша виновни и за ощаналите проблеми.
Джейкъб сви юмруци и вдигна поглед към Кула. Едва успя да сподави гнева си. Ясните очи на извънземния бяха потискащи. Не искаше да го гледа.
— Не ме прекъсвай — колкото може по-спокойно процеди през зъби той.
Виждаше, че нещо не е наред. Имаше чувството, че го обгръща облак. Нямаше нищо ясно, ала въпреки това изпитваше нужда да каже нещо важно. Каквото и да е.
Джейкъб бързо се озърна наоколо.
Бубакуб и Мартин се бяха върнали на местата си. И двамата бяха с каски и гледаха към него. Психоложката говореше.
„Кучка! Сигурно повтаря на арогантния дребен глупак всичко, което й казах. Подмазвачка!“
Хелън Десилва спря при двамата и отклони вниманието им от Кула и Джейкъб. За миг той се почувства по-добре. Искаше му се прингът да си иде. Жалко, че се бе наложило да го унижи, но един клиент трябваше да си знае мястото!
Десилва се запъти към автоматите за напитки. Черните очички на Бубакуб пак се впиха в Демуа.
Джейкъб изсумтя и се обърна към машините.
„Майната им на всички. Дойдох тук да пийна нещо, а ето какво получавам. Тях изобщо ги няма!“
Автоматът пред него затрептя. Някакъв негов вътрешен глас крещеше, че става нещо, но той реши, че и вътрешният му глас не съществува.
„Странна машина — каза си Джейкъб. — Надявам се, че не е като оная на «Бредбъри». Тя беше адски враждебно настроена.
Не, тази има няколко прозрачни триизмерни бутона, които се отличават от другите. Всъщност, цели редици бутончета.“
Той протегна ръка да натисне някой, после спря. „А-не. Този път ще прочета надписите! Какво всъщност искам? Кафе?“
Вътрешният му глас искаше жироада. „Да, това е разумно. Чудесна напитка е жироадата. Не само вкусна, но и стимулираща.
Чудесна напитка за свят, пълен с халюцинации.“
Трябваше да признае, че може би е добра идея да си вземе жироада. Нещо наистина му се струваше малко подозрително. Защо всичко се движеше толкова бавно?
Ръката му се плъзна като охлюв към бутона. Трябваше да опита няколко пъти, преди да улучи. Тъкмо се канеше да го натисне, когато тихият гласец отново се обади и този път го помоли да спре!