„Ама и нахалство! Даваш ми добър съвет и после се дърпаш. По дяволите, на кого ли си притрябвал?“
Той натисна бутона. Времето малко ускори ход и Джейкъб чу звука от изливането на течност.
„По дяволите, на кого изобщо му трябва някой? Проклето да е парвенюто Кула. И снобът Бубакуб, и неговият студен като риба човешки партньор. Дори побърканият Фейгин… дето ме замъкна от Земята на това тъпо място.“
Той се наведе и извади течнотръбата от слота. Течността изглеждаше вкусна.
Времето се движеше почти нормално. Вече се чувстваше по-добре, сякаш от плещите му се бе смъкнало тежко бреме. Противоречията и халюцинациите сякаш изчезнаха. Джейкъб се усмихна на приближилата се Хелън Десилва. После се обърна и се усмихна на Кула.
„По-късно — помисли си той — ще се извиня за грубостта си.“ Джейкъб вдигна течнотръбата за наздравица.
— … виси там, точно извън обсега ни — казваше комендантът. — Готови сме, така че може би ще е най-добре да…
— Не, Джейкъб! — извика Кула.
Десилва възкликна и се хвърли напред, за да хване ръката му. Кула се втурна на помощ и двамата отдръпнаха течнотръбата от устните на Джейкъб.
„Само развалят настроението на човек — добродушно си помисли той. — Чакай да покажа на един слаб извънземен и на една деветдесетгодишна жена на какво е способен един мъж.“
Джейкъб се отскубна от тях, но те продължиха да го нападат. Комендантът дори се опита да му нанесе няколко гадни удара, ала той ги парира и бавно, триумфално вдигна напитката към устата си.
Изведнъж сякаш се срути стена и обонянието, което до този момент Джейкъб не знаеше, че е изгубил, се завърна като валяк. Той се закашля и погледна надолу към отвратителната течност в ръката си.
От нея се издигаше кафява отровна пара. В течнотръбата клокочеха мехурчета. Джейкъб я захвърли настрани. Всички го гледаха. Кула говореше нещо от пода, където го беше блъснал. Десилва предпазливо се изправи. Другите човеци се събираха наоколо.
Отнякъде се носеше загриженото свистене на Фейгин. „Къде всъщност е Фейгин?“ — помисли си Джейкъб. Той направи три крачки и се свлече на палубата пред Бубакуб.
Бавно дойде в съзнание. Беше трудно, защото усещаше челото си като стегнато в менгеме. Кожата му бе опъната като тъпан. Но не беше суха. Постоянно се навлажняваше, първо от пот, после от нещо друго, нещо студено.
Той изпъшка и вдигна ръка. Пръстите му докоснаха нечия длан, топла и мека. Жена, усети по аромата Джейкъб.
После отвори очи. Наблизо седеше д-р Мартин с влажна кърпа в кафявата си ръка. Тя се усмихна и поднесе някаква течнотръба към устните му.
За миг се сепна, след това се наведе напред и отпи. Беше лимонада и имаше великолепен вкус.
Докато се оглеждаше наоколо, той изпразни течнотръбата. Всички се бяха излегнали на креслата си.
Джейкъб вдигна очи нагоре. Небето бе почти черно!
— Връщаме се — обясни Мартин.
— Колко… — Гърлото му беше пресъхнало. — Колко време съм бил в безсъзнание?
— Двайсетина часа.
— Упоен ли бях?
Тя кимна. На устните й отново грееше Вечната професионална усмивка. Но вече не изглеждаше толкова изкуствена. Той вдигна ръка към челото си. Още го болеше.
— Тогава предполагам, че не съм сънувал. Какво се опитах да изпия вчера?
— Амонячна смес, предназначена за Бубакуб. Сигурно нямаше да те убие. Но щеше да те боли. Много. Можеш ли да ми кажеш защо го направи?
Джейкъб отпусна глава на възглавницата.
— Ами… тогава ми се стори добра идея. Той поклати глава.
— Сериозно, предполагам, че ми е станало нещо. Проклет да съм обаче, ако знам какво.
— Трябваше да се досетя, че ти има нещо, когато започна да говориш странни неща за убийства и заговори — кимна психоложката. — Отчасти аз съм виновна, че не забелязах признаците. Няма от какво да се срамуваш. Мисля, че просто си се дезориентирал. Слънчевото потапяне може да действа ужасно дезориентиращо, при това по най-различни начини!
Той разтърка очи.
— Е, за последното определено си права. Но някои сигурно си мислят, че слабостта ми не е била случайна.
Мартин се сепна, сякаш изненадана, че толкова бързо се е разсънил.
— Да — потвърди тя. — Всъщност, комендант Десилва смяташе, че това е работа на призрака. Каза, че сигурно демонстрират псисилите си, за да покажат на какво са способни. Тя даже се чудеше дали да не отвърнем на удара. Нейната теория има известни достойнства, но аз предпочитам своята.
— Че съм полудял ли?