— О, не, нищо подобно! Просто, че си се дезориентирал и объркал! Кула каза, че през минутите преди… инцидента… си се държал… особено. Това, както и собствените ми наблюдения…
— Да — кимна Джейкъб. — Дължа на Кула истинско извинение… О, Божичко! Не съм го наранил, нали? И Хелън? — Той понечи да се надигне.
Мартин го бутна обратно на креслото.
— Не, не, всички са добре. Не се тревожи.
Джейкъб отново се отпусна и погледна към празната течнотръба.
— Може ли още една?
— Естествено. Веднага се връщам.
Психоложката го остави сам. Той чу тихите й стъпки, които се отдалечиха по посока на автоматите… мястото, където се бе случил „инцидентът“. Когато се замисли за това, Джейкъб потръпна. Изпитваше срам, смесен с отвращение. Но най-много го измъчваше въпросът „защо“.
Някъде зад него тихо разговаряха двама души. Д-р Мартин сигурно бе срещнала някого при автоматите.
Джейкъб знаеше, че рано или късно ще трябва да се потопи в нещо, в сравнение с което потапянето в слънцето изглеждаше безобидно. Този транс беше опасен, ала неизбежен, ако искаше истината да излезе наяве. Единственият въпрос бе „кога“. Сега, когато това можеше да разцепи ума му? Или на Земята, в присъствието на терапевти в Центъра, но където отговорите не можеха да помогнат нито на него, нито на проекта, нито на работата му?
Мартин се върна. Тя се отпусна до него и му подаде пълна течнотръба. С нея дойде Хелън Десилва. Комендантът седна до парапсихоложката.
В продължение на няколко минути Джейкъб я уверяваше, че е добре. Тя прие извиненията му.
— Нямах представа, че си толкова добър в невъоръжения бой, Джейкъб. Самата аз имам доста голям опит, но признавам, че отдавна не съм се упражнявала. Установихме го по най-сигурния начин. Ти си истински майстор.
Никога не би си помислил, че е възможно да се изчерви от такъв комплимент, но сега усети, че се изчервява.
— Благодаря. Не си спомням много добре, но май че и ти знаеш някои трикове.
Двамата разбиращо се спогледаха и се усмихнаха. Мартин премести очи от единия на другия. После се прокашля.
— Мисля, че господин Демуа не трябва да говори много. Такъв шок се нуждае от дълга почивка.
— Просто искам да науча някои неща, докторе, после ще те слушам за всичко. Първо, къде е Фейгин? Не го виждам никъде.
— Кантът Фейгин е на обратната страна — отвърна Десилва. — Приема облъчване.
— Беше много загрижен за теб — прибави Мартин. — Сигурна съм, че ще се радва, че си добре.
Джейкъб се отпусна. Кой знае защо се бе тревожил за сигурността на Фейгин.
— А сега ми разкажете какво се случи, след като изгубих съзнание.
Мартин и Десилва се спогледаха. После комендантът сви рамене.
— Имахме ново посещение — заговори тя. — Продължи доста време. Няколко часа соларианинът просто пърхаше точно извън обсега на видимостта. Оставихме стадото далеч зад себе си. Добре, че съществото изчака. Бяхме в пълен смут заради… хм…
— Заради моето грабващо вниманието изпълнение ли? — Джейкъб въздъхна. — Но някой опита ли се да установи контакт?
Десилва погледна Мартин. Психоложката съвсем леко поклати глава.
— После не се случи нищо особено — припряно продължи комендантът. — Все още бяхме разстроени. Но след това соларианинът изчезна. И по-късно се върна в… „заплашителната си роля“.
На Джейкъб внезапно му хрумна нещо.
— Я кажете, всички ли сте сигурни, че изобщо са същите призраци? Може „нормалните“ и „заплашителните“ да са два различни вида!
Мартин се стъписа за миг.
— Това наистина би могло да обясни… — Тя замълча.
— Хм, вече не ги наричаме призраци — каза Десилва. — Според Бубакуб това не им харесвало.
Джейкъб се ядоса, но бързо потисна гнева си, за да не го забележат жените. Този разговор не водеше до никъде!
— И какво стана, когато соларианинът дойде в заплашителната си роля?
Десилва се намръщи.
— Бубакуб поговори с него. После се разгневи и го прогони.
— Какво?
— Опита се да го вразуми. Цитира му книгата за правата на патроните и клиентите. Обеща му дори търговия. Соларианинът просто продължаваше да отправя заплахи. Каза, че щял да прати псисъобщения на Земята и да предизвика някаква неизвестна катастрофа. Накрая Бубакуб накара всички да легнат и извади онази буца от желязо и кристал, която толкова грижливо пази. Нареди ни да си покрием очите, каза някакво заклинание и задейства проклетото нещо!
— И какво направи то?
— Само Прародителите знаят, Джейкъб. Проблесна ослепителна светлина, изпитахме усещане за налягане в ушите… и когато отворихме очи, соларианинът го нямаше! И не само това! Върнахме се там, където смятахме, че сме оставили стадото пръстени. И тях ги нямаше. Не се виждаше нищо живо!