„Дълго пътуване ли? Какво дълго пътуване? — внезапно си помисли Джейкъб. — Аз не заминавам за никъде!“
Ала в ъгълчето на ума му, което бе запазил за такива неща, постоянно витаеше мисълта за срещата с извънземните. Изпитваше някакво очакване и в същото време желание да го потисне. Тези чувства щяха да са странни, ако вече не му бяха до болка познати.
Известно време пътува в мълчание. Скоро градът отстъпи мястото си на открито поле и трафикът оредя. През следващите двайсет километра по ръката му танцуваха топлите слънчеви лъчи и в главата му играеха на гоненица известни съмнения.
Въпреки безпокойството, което напоследък изпитваше, не искаше да признае, че е време да напусне Центъра за ъплифтиране. Работата с делфините и шимите му доставяше удоволствие и беше далеч по-спокойна (след първите бурни седмици по време на проблема с Водния сфинкс) от разследването на научни престъпления. Служителите в Центъра бяха всеотдайни и за разлика от много други научни институции на Земята, имаха висок дух. Занимаваха се с изключително ценна работа, която нямаше да изгуби стойността си след окончателното откриване на Библиотечния клон в Ла Пас.
Но най-важното беше, че си бе създал приятели, които през последната година му помагаха, докато една по една свързваше разкъсаните части от ума си.
Особено Глория. „Ако остана, ще трябва да направя нещо — помисли си Джейкъб. — Чувствата на момичето започват да стават очевидни.“
Преди катастрофата в Еквадор, довела го в Центъра да търси работа и покой, той щеше да знае как да постъпи и да има смелостта да го направи. Сега емоционалният му живот представляваше тресавище. Чудеше се дали някога пак ще е в състояние да помисли за нещо повече от случайна любовна връзка.
От смъртта на Таня бяха изтекли две безкрайни години. Понякога самотата го измъчваше, въпреки работата, приятелите и игрите, които играеше с ума си.
Теренът стана хълмист и придоби кафяв цвят. Загледан в кактусите навън, Джейкъб се отпусна назад, за да се наслади на бавния ритъм на пътуването. Тялото му продължаваше леко да се поклаща от движението, сякаш все още бе в морето.
Океанът синееше зад хълмовете. Колкото повече тесният лъкатушен път го приближаваше до мястото на срещата, толкова повече му се искаше да е на борда на кораба: да се взира за първия извит гръб с висока перка от ежегодната сива миграция, да се вслушва за китовата песен на водача.
Когато заобиколи поредния хълм, видя от двете страни на пътя паркинги, пълни с малки електромобили като неговия. По хребетите напред гъмжеше от хора.
Джейкъб отби в дясната автоматична лента, където можеше да се движи бавно, без да следи пътя. Какво ставаше тук? Двама възрастни и няколко деца се изсипаха от една кола отляво на пътя, понесли кошници за пикник и бинокли в ръце. Очевидно бяха развълнувани. Приличаха на типично семейство на неделен излет, само че всички бяха със сребристи роби и златни амулети. Повечето хора на склона над тях бяха облечени по същия начин. Мнозина гледаха през малки телескопи, насочени към нещо зад хълма отдясно.
Хората на този хълм бяха в пещерно одеяние, ала освен каменни брадви и копия, носеха часовници, радиостанции и мегафони.
Нищо чудно, че двете трупи бяха разположени на различни хълмове. Ризите и кожите бяха единодушни само в омразата си към Извънземната карантина.
На хребета между двата хълма се издигаше огромна табела.
Последната наредба го накара да се усмихне. По всички канали предаваха анимационни филмчета, показващи гостите в Резервата, които бяха принуждавани да се събличат под одобрителните погледи на двама змиеподобни извънземни.
Когато стигна до хребета, Джейкъб видя Бариерата. В широката ивица гола земя, която се простираше от изток на запад, минаваше линия раирани стълбове. Цветовете на много от тях бяха избелели. Прах покриваше кръглите лампи, които увенчаваха върховете им.