Подкрепен от Мартин, Бубакуб твърдеше, че всякакви следващи експедиции ще са безсмислени, а навярно и фатални без участието на пила и неговата реликва. Странно, д-р Кеплър не им възрази. Именно той бе наредил да извадят слънчевия кораб на сух док и да изчакат с нормалния ремонт, докато се посъветва със Земята.
Мотивите на директора озадачаваха Джейкъб. В продължение на няколко минути той не откъсна поглед от листа с надпис: „СТРАНИЧЕН ВЪПРОС — КЕПЛЪР?“. Накрая го хвърли върху купчината разглобени устройства и изруга. Кеплър явно имаше политически основания да иска Бубакуб да понесе отговорността за закриването на проекта „Потапяне в слънцето“. Джейкъб беше разочарован от него. Той отново насочи вниманието си към лист IIБ.
Бе по-примамливо да смята, че Бубакуб лъже. Вече не можеше да се преструва, че изпитва уважение към дребния представител на Библиотеката. Джейкъб съзнаваше личните си пристрастия. Искаше да е верен отговор IIБ.
Бубакуб определено имаше мотив да лъже. Той се срамуваше от неуспеха на Библиотеката да открие информация за слънчевите форми на живот. Освен това пилът негодуваше срещу напълно независимото проучване, извършвано от една „вълконска“ раса. Ако проектът „Потапяне в слънцето“ можеше да се преустанови по начин, възвеличаващ древната наука, щяха да се елиминират и двата проблема.
Но предположението, че Бубакуб лъже, повдигаше цял куп други въпроси. Първо, каква част от историята е лъжа? Очевидно трикът с летанската реликва бе действителен. Ала къде другаде можеше да се тегли чертата?
И ако наистина лъжеше, Бубакуб трябваше да е съвсем уверен, че няма да го хванат. Галактическите институти, и особено Библиотеката, имаха репутация на абсолютно честни. Те щяха жив да изпекат Бубакуб, ако го разкриеха.
Отговор IIБ изглеждаше безнадежден, но Джейкъб някак трябваше да докаже, че е верен, иначе с „Потапяне в слънцето“ беше свършено.
Нямаше да е лесно. Всяка теория, че Бубакуб лъже, трябваше да обясни смъртта на Джефри, странното положение и поведение на Ларок, заплашителните действия на слънчевите призраци…
Джейкъб надраска нова бележка.
„СТРАНИЧЕН ВЪПРОС: ДВА ВИДА СЛЪНЧЕВИ ПРИЗРАЦИ?“ Спомни си забележката, че всъщност никой не е виждал „нормален“ слънчев призрак да се превръща в полупрозрачен и да изпълнява заплашителни пантомими.
Хрумна му друга идея.
„СТРАНИЧЕН ВЪПРОС: ТЕОРИЯТА НА КУЛА, ЧЕ ПСИСИЛИТЕ НА СОЛАРИАНИТЕ ОБЯСНЯВАТ НЕ САМО СЛУЧАЯ С ЛР, НО И ВСЯКАКВО ДРУГО СТРАННО ПОВЕДЕНИЕ.“
Когато пишеше тези редове, Джейкъб имаше предвид Мартин и Кеплър. Ала след като внимателно го обмисли, написа нов вариант на същата бележка и я хвърли върху листа с надпис „АЗ СЪМ ПРЕВЪРТЯЛ“, НЕ (IV).
Трябваше да събере смелост, за да разгледа въпроса за собствената си „нормалност“. На лист номер III той методично изброи доказателствата, че нещо не е било наред.
„1. ОСЛЕПИТЕЛНАТА «СВЕТЛИНА» В БАЙЯ.“ След транса, в който бе изпаднал точно преди срещата в Информационния център, не беше имал толкова дълбоко преживяване. От него го бе откъснал определено психологически обект — „синева“, пронизала хипнотичното му състояние като лъч на прожектор. Ала идването на Кула беше прекъснало предупреждението, пратено от подсъзнанието му.
„2. НЕОВЛАДЯЕМОТО ПОВЕДЕНИЕ НА Г-Н ХАЙД.“ Знаеше, че раздвояването на ума му на нормална и ненормална части е временно решение на един широкообхватен проблем. Преди няколкостотин години такова състояние щеше да се определи като шизофрения. Но хипнозата щеше да позволи на отделните му части спокойно да се възстановят под напътствията на доминантната му самоличност. В отделни случаи взимаше връх свирепото му второ Аз… когато Джейкъб трябваше да се върне към студения, крайно самоуверен човек, какъвто бе някога.
Преди не се беше тревожил, а по-скоро се бе срамувал от поведението на другата си страна. Например, беше съвсем логично да открадне хапчетата на д-р Кеплър, макар че щеше да е за предпочитане да прибегне към други средства.
„3. ПОВЕДЕНИЕТО МИ НА СЛЪНЧЕВИЯ КОРАБ: ОПИТ ЗА САМОУБИЙСТВО?“ Този въпрос го вълнуваше по-малко, отколкото бе смятал, докато го пишеше. Естествено, епизодът го смущаваше, но по-скоро изпитваше гняв, отколкото срам, сякаш някой друг го е принудил да се държи като глупак.
Разбира се, това можеше да означава всичко, включително отчаяно търсене на оправдание, ала не вярваше. Когато обмисляше тази възможност, не усещаше вътрешна съпротива. Просто я отхвърляше.