— Всичко е наред, старши. Можеш да излезеш. Ще трябва да помогнеш на доктор Мартин да изтрие отпечатъците си.
Мартин ахна, когато едрият инженер се появи навън със срамежлива усмивка.
— Какво ще правиш? — попита той.
Вместо да отговори, Джейкъб вдигна слушалката на телефона до вътрешната врата и набра някакъв номер.
— Ало, Фейгин? Да. Готов съм за „сцената в салона“. О, нима?… Е, не бъди толкова сигурен. Зависи дали ще извадя късмет през следващите няколко минути. Би ли поканил групата в апартамента на Ларок след пет минути? Да, веднага. Настоявай. Не се обаждай на доктор Мартин, тя е тук.
Психоложката, която усилено търкаше дръжката на една от кантонерките, вдигна поглед, удивена от интонацията на Джейкъб Демуа.
— Точно така — продължи той. — И моля те, първо покани Бубакуб и Кеплър. Накарай ги да се размърдат, както ти си знаеш. Вече трябва да тръгвам. Да, благодаря.
— И сега, какво? — попита Доналдсън, на път за вратата.
— Сега вие двамата чираци ще бъдете повишени в истински крадци. И трябва да действате бързо. Доктор Кеплър скоро ще напусне стаята си и не бива да се бавите много, за да го последвате на срещата.
Мартин се закова на място.
— Шегуваш се. Не може сериозно да очакваш, че ще ти помогна да претърсиш апартамента на Дуейн!
— Защо не? — изръмжа Доналдсън. — Ти си му давала отрова за плъхове! И си откраднала ключовете му, за да влезеш във фотолабораторията.
Ноздрите й се разшириха.
— Не съм му давала отрова за плъхове! Кой ти го каза? Джейкъб въздъхна.
— Уорфарин. Едно време се е използвал като отрова за плъхове. Преди плъховете да придобият имунитет към него и към почти всичко друго.
— Вече ви казах, никога не съм чувала за уорфарин! Първо на доктора, а после и на теб на слънчевия кораб. Защо всички ме смятат за отровителка?!
— Аз не те смятам. Но е най-добре да ни помогнеш, ако искаш да стигнем до дъното на тази история. Нали имаш ключ за стаята на Кеплър?
Мартин прехапа устни, после кимна.
Джейкъб каза на Доналдсън какво да търси и какво да направи с него, щом го открие. След това се затича по посока на извънземния отсек.
19.
В САЛОНА
— Искате да кажете, че Джейкъб е свикал тази среща и още го няма, така ли? — попита от прага Хелън Десилва.
— На ваше място не бих се притеснявал, комендант Десилва. Ще дойде. Не ми е известно господин Демуа някога да е свиквал среща, на която да не си е струвало да присъствам.
— Наистина! — засмя се от единия край на големия диван Ларок, вдигнал крака върху мека кръгла табуретка. Той говореше саркастично и пушеше лула, от която се вдигаха облаци дим. — И защо не? Какво друго ни остава? „Проучването“ свърши. Кулата от слонова кост се срути от арогантност и настъпи месецът на дългите ножове. Демуа няма защо да бърза. Каквото и да ни каже, ще е по-забавно от това да гледаме всички тия сериозни физиономии!
Дуейн Кеплър сбърчи лице от отсрещния край на дивана. Той седеше колкото може по-надалеч от французина. Директорът нервно отметна настрани одеялото, с което един санитар току-що бе завил краката му. Санитарят въпросително погледна лекаря, който сви рамене.
— Млъкнете, Ларок — каза Кеплър. Журналистът просто се усмихна и започна да чисти лулата си.
— Все пак мисля, че трябваше да имам записващо устройство. Познавам Демуа, моментът може да е исторически.
Бубакуб, който крачеше напред-назад из стаята, изсумтя и се извърна. За пръв път нито веднъж не се бе приближил до пръснатите из стаята възглавници. Пилът спря пред Кула, който стоеше до стената, и щракна с четворносиметричните си пръсти. Прингът кимна.
— Наредено ми е да кажа, че заради запитващите ущройщва на гошподин Ларок вече имаше доштатъчно трагедии. Ошвен това пилът Бубакуб отбеляза, че няма да ощане повече от пет минути.
Кеплър се обърна внимание на това заявление. Той методично разтриваше врата си. През последните седмици беше изгубил доста килограми.
Ларок сви рамене. Фейгин мълчеше. Не помръдваха дори сребристите камбанки по върховете на синьо-зеленикавите му клони.
— Ела и седни, Хелън — каза лекарят. — Сигурен съм, че скоро ще дойдат и другите. — Той съчувствено я погледна. Ходенето в тази стая наподобяваше газене в много студена и не особено чиста вода.
Комендантът седна колкото може по-надалеч от другите. Тя мрачно се чудеше какво е намислил Джейкъб Демуа.
„Надявам се, че не е същото. Ако тези тук имат нещо общо, това е фактът, че не искат да се споменават думите «Потапяне в слънцето». Готови са да си прегризат гърлата, но в същото време сякаш са се наговорили да пазят мълчание.“