Демирев затвори телефона с разтуптяно сърце. Съобщението го развълнува силно. Оставаше още малко. Още няколко дни и неговият научен труд щеше да бъде проверен с едия голям практически опит.
Тази нощ той дълго не можа да заспи.
Колкото по-малко дни оставаха, толкова повече Демирев се вълнуваше.
— Е, младежо, стига нерви. Ще умреш, преди да видиш дъжда — укоряваше го професор Коев.
Тайно професорът съшо се вълнуваше. Свойствата на течността ДЕ-1 не бяха изпитани напълно. По своето действие тя приличаше много на течния въгледвуокис. Дали нямаше да се проявят някакви „капризи“? Никой не можеше да отговори положително. Малките предварителни опити не даваха достатъчно данни. Трябваше да се предизвика не „опитен“ дъжд, а дъжд, който да напои стотици декари земя. Дали от облака нямаше да завали за 5–6 минути и после да спре? На това въпреки теоретичните данни той не можеше да отговори със сигурност. Това трябваше да покаже самият опит.
На 16-ти вечерта в кабинета на министъра на земеделието беше свикано извънредно заседание. Директорите на заводите бяха удържали своето обещание. Четирите ултразвукови прожектори бяха готови. На летището двата определени за опита самолети стояха заредени с необходимото количество ДЕ-1.
Членове на комисията, които щяха да се изкажат по резултатите от опита, бяха академик Тончев, проф. Коев, професор Димитров и старши научният сътрудник на Академията на науките Георгиев. Сега те седяха в меките кресла сред задимения от цигарен дим кабинет и уговаряха различни подробности от предстоящото изпитание. Но министърът на земеделието не беше свикал заседанието, за да уточвява подробности. Имаше един важен въпрос, който той смяташе да постави пред научните работници и който те трябваше да обсъдят и решат.
— Утре вие заминавате, другари — каза министърът, като загаси цигарата си, — няма да говоря за значението на опита за нашата държава. Въпросът е другаде. Въпросът е дали именно с този опит ние ще успеем. Ние сме на прав път. В това няма съмнение. Затова правителството така щедро и безрезервно подкрепи другаря Демирев. Но ние все още не сме напълно сигурни дали именно опитът, който ще проведем тези дни, ще ни донесе успеха, до който трябва да стигнем. Ето защо вестта за предстоящия опит да не става достояние на пресата.
— Какво ще кажете вие, другарю Демирев? — попита след кратка пауза той младия научен работник.
— Аз съм съгласен. Няма защо предварително да шумим. Сполучливият опит сам ще разкаже за себе си.
Министърът на земеделието стана.
— Нашето съвещание завърши — каза той. — Пожелавам ви успешно провеждане на опита.
Той изпрати научните работници до вратата на министерството и накрая, като се разделяше, добави:
— Много ми се искаше да дойда и аз, но от Министерския съвет ме спряха. Има две заседания, на които трябва да присъствувам. Дано само облаците не ви карат да ги чакате дълго.
— Ще ги чакаме да дойдат, но няма да ги пуснем да си идат — засмя се Демирев.
На другия ден, в 2 часа следобед, колона от един „ЗИМ“ и четири „Газки“ тръгнаха на път. В „ЗИМ-а“ пътуваха членовете на комисията. Всяка газка влачеше по един покрит с брезентов калъф ултразвуков прожектор. Прожекторите бяха поставени върху рамка с две колела. Конструкцията беше пригодена за по-леко придвижване измежду селските пътища.
Два часа, след като колоната напусна София, от бетонната писта на летище „Враждебна“ се откъснаха два самолета и скоро изчезнаха в синевата на небето. На мястото на щурмана в кабината на първия самолет седеше Демирев. Привързан с каишите за седалката, младият учен не се чувствуваше съвсем удобно. Бръмченето на витлото замайваше главата му, а леките хлътвания на самолета във въздушните ями го караха несъзнателмо да стиска дръжките на седалката.
— Как сте? — попита го по говорната тръба пилотът. — Не прилича съвсем на пътническите самолети, нали?
— Не прилича — съгласи се Демирев.
— Ще свикнете.
Шумът заглушаваше думите и те трябваше да викат, за да се разберат.
— На каква височина сме сега?
— 1100 метра — отговори пилотът, — наближаваме Стара планина. Докато я преминем, ще се изкачим на по-високо.
Демирев с любопитство гледаше надолу. Като изобразени върху релефна карта се виждаха кафяви вериги от хълмове, преплетени със зелени котловини, прорязани от рекички, с разпръснати селца и градове. Шосетата изглеждаха като бели ленти, които свързваха отделните населени места.